— Вероятно в тази дупка е скочил Горския призрак и сега-засега ни избяга.
— Олеле мале! Ето че опасенията на моята Паулине се сбъднаха! О, Боже, о, Боже!
Арнд не обърна никакво внимание на безсмислените вайканици на мелничаря. Той каза на вахмистъра:
— Ето ви ключа от преддверието на избата, където е затворена втората група контрабандисти. Незабавно арестувайте цялата банда, иначе в гнева им може да им хрумне да повредят съдържанието на пакетите, половината от които са пълни с ценни стоки!
Арнд се приближи до голямата дупка.
— Къде отивате? — попита го полицейският служител.
— Слизам в галерията.
— Много е рисковано.
— Не, не! — извика и мелничарят. — Ще загинете!
— Дългът си е дълг, господа! Освен това положението едва ли е чак толкова лошо. Струва ми се, че и аз мога онова, което може Горския призрак. Този тип сигурно добре познава старата галерия. Така че бързо след него, преди окончателно да е изчезнал!
— Лисича дупка и вълча бърлога! Този човек наистина не е с всичкия си! — запроклина лесничеят. Той току-що се беше присъединил към тях и свари да види как Арнд действително скочи в дупката. На слабата светлина на фенерите можеше да се различи, че тя беше дълбока повече от два метра.
— А ние какво да правим? — обърна се вахмистърът към комисаря.
— Каквото ви посъветва детективът. С нашите хора ще арестувате контрабандистите, като внимавате никой да не се измъкне! Но аз ще последвам колегата си. Струва ми се, че от престараване прибързано вдигнахме шум и подплашихме Горския призрак. Затова ми се иска да се опитам да заловя този негодник.
С тези думи полицейският служител също се спусна в дупката и бързо изчезна.
Осемнадесета глава
В надпревара със смъртта
Изминаха минута-две, докато комисарят успее да се ориентира в тъмнината. После забеляза Арнд, който стоеше на няколко метра по-нататък в галерията и внимателно осветяваше някакъв предмет.
— Какво е това? — попита комисарят.
— Празна вагонетка. Сигурно тук е имало две и Горския призрак е използвал първата от тях, за да избяга колкото е възможно по-бързо.
— А-а, значи затова е бил онзи подземен шум!
— Да. Вагонетките са върху релси и както изглежда, в тази посока галерията се спуска леко надолу. На първо време няма нужда да претърсваме продължението й на срещуположната страна. Естествено Горския призрак е потеглил надолу, понеже вагонетката ще се движи сама и постепенно ще набере значителна скорост.
— Лошо! Тогава е спечелил голяма преднина.
— За съжаление. Веднага трябва да се впуснем да го преследваме.
Арнд припряно отстрани предната подвижна стена на вагонетката, като я издърпа нагоре и после седна в малкото превозно средство така, че с краката си да може да забавя пътуването, ако вагонетката се засили прекалено много, което беше и опасно. Освен това вътре в нея намери дебела дъбова тояга, използвана очевидно твърде често като спирачка. Комисарят се настани зад гърба му.
— Държите ли се здраво?
— Да.
— Тогава тръгваме!
С тези думи Арнд ритна камъка, поставен пред едно от колелата. Отначало вагонетката потегли бавно, но после постепенно засили ход. Накрая полетя по релсите с бързината на галопиращ кон.
Това бе едно зловещо и опасно пътуване.
Над главите на двамата мъже беше ниският свод с прогнилия крепеж на галерията, отляво и отдясно — мрачните стени, от които непрекъснато капеше вода, а пред тях бе непрогледният мрак, който отстъпваше само на няколко крачки пред светлината на фенера.
В тясната галерия колелата трополяха и кънтяха върху релсите толкова силно, че, кажи-речи, правеха невъзможен всякакъв разговор. На Арнд му мина мисълта, че в тази тъмнина не е изключено да полетят с вагонетката право към гибелта си. Ами ако Горския призрак има тук скрити свои хора? Ако поставят засада на безумно дръзките си преследвачи? Може би някъде отпред в зейналата бездна от непрогледен мрак ги дебне смъртта!
Всички тези мисли минаха през ума на детектива в кратките минути на шеметното спускане. Но не намали скоростта. Бясната гонитба продължаваше със същата бързина. Той просто се осланяше на щастливата си звезда и се надяваше, че скоро галерията ще изгуби наклона си и ще стигнат до равно място, където скоростта на вагонетката щеше да намалее от само себе си. Тогава щяха да имат възможност по-спокойно да се огледат за Горския призрак…
За разлика от двамата преследваният престъпник добре познаваше галерията. Беше я използвал вече често. Затова двете вагонетки стояха винаги готови. В бъдещите набези на контрабандистите на галерията беше отредено да играе много важна роля, защото тя не свършваше при дупката до градинския зид на мелничаря Вилхелми, както Арнд бе успял вече да установи, а минавайки под избата на Червената воденица, продължаваше почти до границата на Бохемия, където излизаше на повърхността в една полусрутена пещера.