— Не ме лишавайте от тази радост! — махна с ръка непознатият. — Не съм беден и ви помагам с удоволствие, но поставям условието да мълчите. Никой освен баща ви не бива да узнае откъде имате парите. Дори майка ви е по-добре да не знае, защото по отношение на дискретността на жените не винаги може да се разчита.
Едуард почувства как радостното вълнение накара очите му да се налеят със сълзи. Едва сега той сви юмруци, стискайки здраво своето златно съкровище. Като в полусън погледна непознатия дарител и попита:
— Ами какво да кажа на баща си, ако ме попита за вас?
— Кажете му, че съм братовчед на лесничея и че съм му дошъл на гости за няколко дни!
Старият Вундерлих ококори очи, ала нищо не продума. А Едуард грижливо скъта парите и срамежливо хвана ръката на непознатия.
— Господине, от радост не знам какво да правя. Избавихте ни от голяма беда. Бог ви изпрати при нас като ангел спасител. Иска ми се да го помоля някой път да ми даде възможност да ви докажа колко съм ви благодарен.
— Е, може би все някога ще е възможно. А сега побързайте! Онзи, който носи щастие, не бива да се бави дълго.
Като насън Едуард Хаузер излезе от стаята заедно с лесничея.
Непознатият дочу откъм кухнята високия учуден глас на лесничейката и разбра, че двамата й разказваха току-що случилото се. Той пак се настани на канапето и потъна в мисли, докато лесничеят и жена му се върнаха във всекидневната.
— Бога ми — промърмори старият Вундерлих, — наистина се появихте като същински ангел, момчето е право. Вие сте много свестен човек, ала онова, дето го казахте за братовчеда… хмм… е, ами то изобщо не е вярно. Бербхен няма никакви роднини, а, и аз със свещ да ги търся, пак няма да намеря нито един, който може да се похвали, че ми е братовчед.
Непознатият усмихнато поглади черните си мустаци.
— Разбира се, че с вас не сме никакви роднини, но нали все нещо трябваше да отговоря на момчето. Тъй като тука никой не бива да узнае кой съм всъщност, просто се представих за ваш братовчед. Надявам се това да бъде за мен най-добрата препоръка за пред местните хора и да ми спести излишните любопитни въпроси.
— Навярно ще е така, но, хмм, не ми се сърдете… ала щом веднъж вече съм се сдобил по този начин с роднина, ще ми се поне да узная кой е всъщност този мой братовчед!
— Напълно сте прав. С удоволствие ще ви обясня. Едуард Хаузер отиде ли си?
— Да. Подтичва надолу по пътя като Дядо Коледа.
— Какви други хора живеят у вас?
— Помощник-лесничеят и един стар горски пазач.
— Къде са те?
— Вече спят, защото утре рано сутринта трябва да излизат.
— Значи тук няма кой да ни смущава, така ли?
— Това звучи извънредно тайнствено. Но можете да сте напълно спокоен. Помощникът ми спи като пор. Сега и с топ не можеш да го събудиш и да го извадиш от топлите завивки. А старецът пък съвсем няма да дойде да ни безпокои. Вярно, че сънят му вече не е толкова дълбок, но на него никога и през ум няма да му мине да вземе да ни подслушва. Той е вярна и честна душа.
— Значи мога открито да говоря. Естествено е да се чудите как така един съвсем непознат човек с два куфара идва и се нанася у вас по никое време. Затова за мое извинение ще ви кажа, че ме изпраща един човек, който твърди, че е ваш добър приятел.
— Мой приятел ли? Хмм! През целия си живот съм бил много пестелив с думата приятел. Човечеството просто не я заслужава. Моят най-скъп и най-близък приятел е Бербхен. Е, навярно има и неколцина други, които са настроени благосклонно към мен… но приятели? В действителност има един-единствен човек, когото мога да нарека така, и това е старият Майер, дето по-рано беше лесничей във Вилдщайн.
— Сега живее в Дрезден на улица Елбщрасе, нали?
— Вярно е! Наистина сте осведомен.
— Да, така е. Той ми каза, че няма да ме изгоните от пътната си врата.
— Така ли ви каза старият Майер? Е, тогава не бива да го изкарвам лъжец. И тъй, още веднъж добре дошли, господине!… А ти, Бербхен, нареди ли на помощника ми да занесе куфарите в стаичката и изобщо приготви ли всичко както му е редът?
— Естествено!
— Е, тогава бързо тичай и провери дали в къщата все още е останало нещо за ядене, или Едуард отмъкна всичко!… Трябва да ви кажа — обърна се той към непознатия, — че когато става дума да помогне някому, моята Бербхен е способна да изнесе всичко от дома.
Госпожа Вундерлих понечи да се отдалечи, обаче непознатият я задържа с думите:
— Чакайте! Нали вече ви казах, че не съм гладен! Ако не бързате с вечерята, иска ми се първо да ви обясня защо дойдох при вас.
— Е, моят глад все още се понася. А щом като вие вече сте хапнали, тогава започвайте!