— Да се махаме! — изкрещя той. — Това е горящ възпламенителен фитил! Ще последва взрив! Да бягаме, иначе сме загубени!
Двамата се затичаха, за да спасят живота си. Минаха пак покрай двете вагонетки и продължиха в посоката, откъдето бяха дошли. Препъваха се в релсите. Блъскаха се в укрепените мокри стени. Мълчаливо стискаха здраво зъби и с мощни скокове бягаха напред. Знаеха много добре, че зад гърба им ги дебне смъртта, безмилостна, коварна смърт, протегнала костеливите си ръце, за да ги сграбчи й бавно да ги задуши.
После въздухът потрепери от страхотен гръм. Стори им се, сякаш земята се разцепи. Каменният под под краката им се разлюля и изглежда, целият подземен свят се превърна в див, неуправляем хаос. Над и до бегълците крепежът запращя и запука. Късове скала шумно падаха наоколо. Последваха ги сриващи се земни маси. Силното въздушно налягане просна двамата мъже на земята тъй както тичаха един до друг.
— Затрупани сме! — едва изпъхтя комисарят, след като всичко наоколо утихна.
— Спокойно! — предупреди Арнд. — Трябва само да запазим хладнокръвие! Нали все още можем да дишаме и да говорим! Даже чувствам лек полъх на свеж въздух. Вярно, че съм затиснат от страхотна тежест. Възможно ли ви е да се движите?
— Едва-едва.
— На първо време и това стига. А сега пуснете ръката ми… тъй! Ще опитам да се измъкна.
Арнд запъна ръце и колене в земята и с всички сили се опита с рамене да поотмести дъските от крепежа, паднали върху него, както и затисналите ги камъни и срутилата се пръст.
Ала смазващата го тежест не се помръдна. Детективът усети как постепенно го обзема ужас. Нима беше писано животът му, както и всичките му усилия в служба на справедливостта да свършат тъй? Нима му беше писано никога повече да не види слънцето и да бъде погребан жив тук, дълбоко под земята?
Волята му се разбунтува срещу тези мисли. Той непрестанно подновяваше усилията си да се освободи. Мускулите му бяха напрегнати до скъсване, артериите му заплашваха да се пръснат. Дробовете му шумно и трудно си поемаха въздух. И ето че най-сетне една от дъските малко поддаде и се повдигна нагоре. Със силата на отчаянието Арнд продължи да напъва с гръб… отначало се дочу леко трополене, като от отърколени камъчета и буци пръст, а след това последва по-силен шум, като от преобръщането на едри каменни късове. Накрая успя да хване полуизгнилите дъски и греди и без особени усилия ги отмести настрани.
Малко по-късно двамата допреди броени минути затрупани мъже се видяха коленичили един до друг и започнаха да разчистват от пътя си последните останки от срутилите се камъни и дървен материал. След като дълбоко си пое дъх, Арнд с облекчение каза:
— Слава Богу! Изглежда, сме се намирали на самата граница, докъдето е стигнало срутването на галерията. Ако не бяхме побягнали толкова бързо, щяхме да бъдем живи погребани. А сега да се връщаме!
— Да, да се връщаме! — повтори комисарят, който също въздъхна с облекчение. — Преди всичко трябва да се опитаме да излезем от галерията.
— Надявам се да успеем. Предполагам, че взривът е бил поставен нейде наблизо до вагонетките. Следователно разрушенията към онзи край ще са много по-големи, отколкото към входа, откъдето влязохме. Значи имаме изгледи за спасение само ако се върнем обратно.
— А какво мислите за цялата история?
— Трудно е да се каже — отвърна Арнд. — Горския призрак запали скрит възпламенителен фитил и така предизвика тази експлозия. Явно престъпникът се е бил подготвил за евентуално преследване под земята. Сега сигурно мисли, че ни е затрупал дълбоко под земната повърхност. Дано не ни се изплъзне завинаги!
Те запълзяха обратно по срутилия се камънак, покрил надалеч пода на галерията. Придвижването им напред бе твърде бавно, но все пак възможно.
— Пфу! — обади се след известно време комисарят, който следваше Арнд по петите. — Надушвате ли нещо?
— Изглежда, това е рудничен газ. Кой знае какви ли други нещастия и разрушения е причинила експлозията. Ще трябва да изгася фенера.
— Но тогава ще останем на тъмно и рудничният газ бързо ще ни настигне.
— В противен случай фенерът ми ще го възпламени и сами ще си докараме ново нещастие. Хайде, напред! Ако ще би да смъкнем цялата кожа от дланите и коленете си! Касае се за живота ни!
Миризмата ставаше все по-силна и все по-тежка. Напрягайки всички сили, двамата мъже продължиха да си проправят път напред.
Изведнъж комисарят изохка и остана да лежи на земята.
— Не мога повече!
— Станете! — подкани го Арнд. — Станете, ако ви е мил животът!
Отговорът беше само стенания.