— Оставете ме на мира, шпионин, доносник, лицемер такъв! — просъска Мартин Зайделман.
— Скоро ще ви направя тази услуга, но се опасявам, че после с вас ще започнат да се занимават други хора, с които служебно ще трябва да си поговорите много сериозно. Моята задача беше да разоблича както вас, така и вашите съучастници. Не ми беше особено трудно. Самият вие, вашият син и вашият брат извършихте безброй глупости, тъй че беше сравнително лесно човек да ви прозре. Спомнете си за Ангелика Хофман, за Хаузерови, за онази вечер със сказката, както и за всичко, свързано с нея, за десенатора Вилхелми, за вашия приятел Михаловски и за неговия нескопосан номер с уж извънредно важните документи, за черните дантели, за разговора ни горе в склада при мината, както и за…
Макар и вързан, Зайделман положи усилия да се изправи.
— Вие… значи вие бяхте онзи мъж…?
— Точно така. Аз бях човекът, който ви обеща блестяща сделка, само и само да ви залови.
Това обяснение беше също толкова необходимо, колкото и оправдан беше въпросът на Зайделман, защото още когато започна преследването на Призрака в галерията, Арнд бе свалил ужасните очила и фалшивата брада, които толкова променяха външността му.
— Подлец! — избухна Зайделман. — Лицемер!
— Продължавайте да ругаете! Няма да ви помогне. Сега ще давате отчет. Ще заплатите вината си с живота, защото сте не само измамник, контрабандист, изкусител на почтени хора и знам ли още какво, но сте и убиец. Ваше дело беше, когато един доблестен служител на граничните власти стана жертва на контрабандистите!
— Доказателства! Доказателства! — изкрещя Мартин Зайделман.
— Имам доказателства. Ще ги чуете пред съда. Ние знаем всичко.
— Нищо не знаете! Попитайте сина ми! Той ще ви даде правилния отговор, който заслужава вашето безсрамие. Арнд сбърчи чело.
— Вече се опитах да го попитам, но той избяга с маскировката на Горския призрак, която според случая дели с вас. Изплъзна ни се в старата галерия, а тя, както вече знам, води до вашата къща.
— Избягал е! — при тези думи гласът на Зайделман потрепери. — Чух тътена от взрива. Слава Богу, че синът ми е успял да офейка!
— Чухте ли, господа? — обърна се Арнд към своите придружители. — Свидетели сте, че току-що господин Зайделман неволно направи признание.
— Ха, признание! — ликуващо извика задържаният. — Синът ми е успял да избяга! Значи всичко е наред!
— Вярно, не можахме да го заловим — кимна Арнд със сериозно изражение, — но затова пък, доколкото сме в състояние да преценим, се е изправил пред Божия съд… и то по собствена вина. Той взриви галерията, обаче силата на експлозията, както и нейният ефект, бяха далеч по-големи, отколкото, изглежда, си е представял. Цялата шахта на „Божия благословия“ също пострада. Сигурно галерията има отдавна изоставени странични ходове, които са свързани с мината. Тъй като се срути на голямо разстояние, може да се предположи, че и синът ви лежи погребан под сриналите се каменни и земни маси. Едва ли ще има възможност да лъжесвидетелства в полза на престъпния си баща.
Лицето на Мартин Зайделман стана бяло като тебешир. Устните му се раздвижиха, той явно се опита да проговори, ала отначало не можа да пророни нито дума.
Арнд го остави на спокойствие. Продължаваше само да го фиксира с поглед. Този тип беше истинско чудовище, кръвопиец и мъчител на най-бедните, които бяха изцяло във властта му. Но все пак той беше човек и баща на един син, когото сигурно обичаше тъй, както и хищното животно обича своята рожба. Ето защо опитният детектив реши да засегне именно това слабо място. Предполагаше, че точно там е най-уязвим.
И наистина се оказа, че сметките на Арнд са верни. Докато детективът, комисарят и Вундерлих си разменяха многозначителни погледи, най-сетне Зайделман проговори:
— Божи съд — промърмори той. — Да, да, експлозията!… Винаги съм ги предупреждавал. Когато слагахме взрива, между нас нямаше нито един специалист.
— Кой го постави? — внезапно се намеси комисарят. Зайделман му хвърли безизразен, невиждащ поглед, но все пак отговори:
— Фриц, брат ми Аугуст и аз.
— Нямаше ли и други хора?
— И Лаубе беше там.
— Аха, пазачът!
— Да, той! Също и Шпенглер.
— Кой е Шпенглер?
— Та вие го познавате! Ей онзи там!
Зайделман, който правеше впечатление на напълно сломен човек, кимна с глава по посока на сламената постеля, където лежеше Михаловски.
— Разбирам — рече Арнд повече на своите хора, отколкото на Зайделман. — Михаловски не е истинското му име. Всъщност този човек се казва Шпенглер.