После отново се обърна към Зайделман.
— Съветвам ви да се разкаете и да се подготвите за пълни самопризнания! Може би така ще облекчите положението си.
Зайделман хвърли особен поглед към своя обвинител. Личеше си как в него се топяха последните останки от прекършената му съпротива.
— Все ми е тая — въздъхна той, — понеже и бездруго вече е загубено толкова много, мога и да си призная.
— Тогава ни кажете преди всичко защо искахте да засипете избата на Червената воденица!
— Защото галерията минава съвсем близо под нея и тъй като води чак до границата, замисляхме в бъдеще да прекарваме контрабандните стоки през този подземен проход. Но много лесно можеше някой да ни чуе от избата.
— Тъй, тъй. Виждам, че казвате истината, а сега преди всичко друго ще отида да проверя какво е станало с вашия син. Зайделман отново се оживи.
— Да, проверете! — настоя той. — И… ми съобщете резултата! Аз… не мога повече да понасям тази неизвестност.
Арнд само кимна. После направи на останалите знак с очи. Те напуснаха помещението и излязоха в коридора.
— Първо отивам до мината — заяви Арнд. — Тя ни е на пътя. Нека се опитаме да разберем какво е положението там. Следващата ни цел ще е домът на Зайделманови. Оттам някакъв подземен проход трябва да води до другия край на галерията, където ни се изплъзна младият Зайделман. Вероятно има и някакво разклонение, което я свързва с мината, и именно през него се е разпространила нататък онази ужасна гибелна експлозия. Ще вземем с нас всички работници от рудопреработвателната фабрика, от които в момента могат да се лишат. С доста голяма сигурност очаквам да намерим Фриц Зайделман затрупан нейде близо до изхода на галерията. Или пък няма да го намерим. Не е изключено завинаги да остане погребан под срутилите се скали. Но в никакъв случай не се е измъкнал здрав и читав. Ако допусках подобно нещо, би било непростимо лекомислие от моя страна да се бавя тук дори и минута. Но за всеки случай преди малко дадох указание на един от полицаите в двора да отиде да охранява къщата на Зайделманови и да задържи всеки, който се опита да я напусне.
Той подаде ръка на мелничаря и се сбогува с него. Този човек беше толкова потресен от факта, че търговецът Мартин Зайделман и синът му Фриц са играли ролята на Горския призрак, че изобщо не бе в състояние да говори. Комисарят направи знак на трима от хората си да го придружат. Вундерлих също се присъедини към тази група.
Лесничеят не беше по-малко слисан от ужасното разкритие, засягащо семейство Зайделман, ала бе замесен от по-друго тесто. Той чувстваше голяма необходимост да говори за онова, което го вълнуваше, за да му олекне на сърцето. Ето защо, щом се отправиха към мината, веднага заприказва Арнд.
— Кой можеше да си го помисли? — припряно поде той. — Значи зад маската на Горския призрак се е крил Зайделман! Едва сега разбирам подхвърлената от вас забележка за двата Горски призрака. Бащата и синът са играли тази роля на смени. Ами рентиерът?
— Той е бил третият в това съзаклятие.
— Мътните го взели! Едва сега се прояснява! И то не само в главата ми! Господин комисар! — Лукаво усмихнат, старият се приближи до полицейския служител. — Не ми се сърдете, но ще си позволя въпроса какво ще стане сега с нашия Едуард Хаузер.
Комисарят прие с усмивка леката подигравка в това подмятане.
— Бъдете спокоен! Вашият млад приятел е невинен.
— И е освободен?
— И това ще стане! Търпение!
— Енгелхен също, нали?
— Госпожица Ангелика Хофман? Нейният случай е малко по-различен, но никой няма да може да я обвини в извършване на наказуемо действие само заради това, че във възбудено състояние се е нахвърлила върху един престъпник и го е ранила.
— Слава Богу! — с облекчение въздъхна лесничеят. — Е, тогава пак ще е истинско удоволствие да се живее в Хоентал.
Ето че вече стигнаха до мината и при потискащата гледка на страшните разрушения всички млъкнаха.
Теренът на каменовъглената мина представляваше ужасна картина. С изключение на най-малките деца и старците, които не можеха да вървят, всички жители на селото бързо се бяха стекли. Високият комин беше рухнал и представляваше само голяма купчина развалини. Както шахтата, тъй и жилищните постройки на миньорите бяха силно пострадали. Вместо бял сняг наоколо се виждаха само купища отломки и сажди. Свободните от смяна миньори бяха пристигнали, за да видят кой от другарите им в мината все още можеше да бъде спасен. Неколцината надзиратели се намираха долу под земята, а главният надзирател ръководеше спасителните работи при шахтената кула.
— Значи сте сигурен — попита го тъкмо в този момент един от полицаите, дошли тук от воденицата, — че за днес никой не е издавал заповед за взривяване?