— Там са стълбите, които водят към избата — каза жената със забележимо разтреперан глас.
— Хубаво. Струва ми се, че изчисленията ми ще излязат верни. Но, господин комисар, мисля, че за нас щеше да е от голяма полза, ако имахме тук онези дантели, които са били намерени в палтото на Едуард Хаузер.
Полицейският служител се усмихна. — — Смятате ли, че не съм помислил за това? Дантелите са у мен, а също и една част от използваните конци.
Комисарят разкопча палтото си и подаде на Арнд веществените доказателства.
— Много добре! — каза детективът. — А сега, госпожо Зайделман, към вас имам един особено важен въпрос. Да се намира случайно в тази стая някакво тайно скривалище?
— Защо питате? — колебливо отвърна тя. — Не ми е известно.
— Тогава ще се наложи пак сами да си помогнем. Арнд стъпи върху един стол, свали от стената споменатата вече картина и измъкна от дупката кутията с толкова важното съдържание.
Жената, стояла досега настрани странно безучастна и сякаш вкаменена, видимо се изплаши.
— Виждате ли — каза Арнд, — тук има малко кълбо от черни конци! Колко умно и все пак колко глупаво!
Арнд слезе от стола, а комисарят внимателно разгледа конците. Бяха съвсем същите като онези, използвани при бързото зашиване на разпраната подплата на въпросното палто.
— А сега дантелите! — настоя комисарят с обяснимо нетърпение.
Вече беше вдигнал ръка, за да отвори капака на кутията, когато Арнд леко го побутна настрани и каза:
— Извинете, господин комисар! Преди това имам един въпрос към вас!
Полицейският служител го погледна доста учудено.
— Моля!
— Много ми се иска да отнема няколко минути от времето ви по един чисто личен проблем. Но тъй като желая това да остане между нас, мога ли да ви помоля да отидем двамата в съседната стая?
Комисарят кимна и след като даде нареждане на хората си нито за миг да не изпускат от очи госпожа Зайделман, веднага последва Арнд.
— Наистина съм любопитен да чуя за какво става дума, господин Арнд. — Така полицейският служител подкани детектива да говори.
И Арнд започна, като гласът му леко потрепваше от вътрешна възбуда.
— Когато наскоро бях при вас, аз премълчах една подробност, която всъщност е без значение за властите, но затова пък за мен е изключително важна. Преди няколко дни, докато подслушвах Зайделманови, забелязах, че от тайника извадиха не само пакетче с дантели, но и един друг предмет — златна гривна.
— Тъй, тъй! И после? Дотук не виждам нищо особено.
— Но аз виждам! И то защото гривната и историята, свързана с нея, са поводът и причината в момента да съм тук пред вас.
Искрено учудване се изписа по лицето на комисаря, а детективът продължи:
— Тази гривна е свързана с най-нещастното събитие в моето детство. Заради това бижу майка ми… влезе в затвора без никаква вина и там умря от мъка и отчаяние.
Той замлъкна, а комисарят бе достатъчно тактичен, за да не наруши мълчанието му. След малко Арнд отново поде:
— Онова, което ме накара да взема решение да стана детектив, бе преди всичко стремежът ми да очистя паметта на майка си от това черно петно. Сега може би ще разберете чувствата, които ме завладяха, когато най-неочаквано зърнах в ръцете на Зайделманови тази гривна, доказателството за невинността на моята майка.
Изглежда, комисарят трескаво размисляше. След малко попита:
— Бяхте ли виждали вече украшението?
— Не. Познавах го по едно много точно описание. Изработката на гривната е единствена по рода си и не е възможно да бъде объркана с друга.
— Кога се разигра тази история?
— Преди двайсет и една години.
— Било е в началото на моята тукашна дейност и все още, макар и смътно, мога да си спомня за един такъв случай. Само че името Арнд ми се струва непознато.
— Възможно е. Името Арнд получих едва по-късно от моите осиновители. Но по рождение се казвам Хаузер.
Полицейският служител се сепна от изненада. Лесничеят също се стъписа.
— Хаузер ли? — попита комисарят. — Да, сега се сещам. Моля ви, разкажете ми всичко отново, и то най-подробно!
Арнд с готовност изпълни желанието му и когато след около петнайсетина минути тримата мъже пак влязоха в стаята при другите, комисарят беше дълбоко трогнат, а очите му възбудено блестяха. Той пристъпи мълчаливо до масата, отвори кутията и извади гривната, но така, че госпожа Зайделман да не може да види какво прави. След като известно време я оглежда най-внимателно, при което няколко пъти кимна с глава, сякаш в знак на потвърждение, той изведнъж се обърна към жената с въпроса: