— Чия е тази гривна?
Очите на госпожа Зайделман се разшириха. От учудване не можа да каже нито дума и това учудване изглеждаше съвсем неподправено.
— Е, чия е тази гривна! — повтори въпроса си полицейският служител.
— Моя — каза най-после жената бавно и замислено. — Моят мъж ми я подари преди много години. Но не, не е възможно да е същата, защото още на следващия ден ми беше открадната!… И как така изведнъж се появи…
— Огледайте я добре, убедете се!
Комисарят й подаде гривната, а тя внимателно я разгледа.
— Е?
— Тя е — заяви жената без никакво колебание. — Сигурно от години стои скрита тук.
— Без да я откриете? И да не я забележите при някое голямо повсеместно почистване?
— И в този случай е възможно да не я видя. Винаги ми е било строго забранено да се докосвам до картината на стената, а прислугата изобщо нямаше достъп до тази кантора. Моят мъж е непреклонен за подобни неща. Наистина не знаех, че гривната е все още в къщата ни.
— А знаете ли кой я открадна на времето? — продължи да разпитва комисарят.
— Една от нашите прислужници. И затова влезе в затвора.
— Действително ли не подозирате истинското положение на нещата?
— Какво положение? — слисано попита тя. По израза на лицето й ясно си личеше, че говори истината.
— Е, тогава ще ви обясня какъв е случаят. Това бижу никой никога не го е крал. Мъжът ви тайно го е скрил, за да обвини прислужницата ви в кражба и така да я съсипе. Било е само един подъл акт на отмъщение, защото тя се е противопоставила на неговите домогвания.
Жената изглеждаше като смазана под тези жестоки думи. Тя сведе очи и едва промълви:
— Това… това не може да е вярно!
— Вярно е! Познавате ли този човек до мен? Той е син на онази клетница, която безсъвестният ви съпруг е осъдил на позор и смърт. Единствено на него трябва да благодарим, че не една и две истини най-сетне излязоха на бял свят. Изобщо, както изглежда, този маниер на оклеветяване на хората е типичен за вашето семейство. Наскоро вашият син Фриц повдигна лъжливо обвинение срещу един неопетнен местен жител, само и само за да го вкара в затвора. Но ето тук имам доказателство, че онзи младеж е невинен… Моля ви, колега, нека сравним сега дантелите!
Скоро стана съвсем ясно, че фигурите им са едни и същи и че краищата на двете парчета, където дантелата е била срязана, напълно си пасват.
— Днес жънете триумф след триумф — каза комисарят и стисна ръката на Арнд. — Точно така е, както ми обяснихте:
Фриц Зайделман е зашил дантелите под подплатата на клетия Хаузер и е накарал онзи свой познат по някакъв начин да подлъже нищо неподозиращия младеж да премине границата, за да може веднъж завинаги да премахне от пътя си своя съперник, надявайки се после да спечели любовта на госпожица Хофман.
— Фриц ли?… Моят Фриц ли казвате бил направил това? — завайка се жената. — Не, не, не е възможно да е вярно! Той ще докаже невинността си!
— Май ще му е доста трудничко — изръмжа лесничеят, който до този момент с упорито мълчание следеше развоя на събитията в дома на Зайделманови. — Първо, той вече е уЛичен в извършването на престъпления и второ, навярно дяволът вече го е…
С едно възпиращо движение на ръката си комисарят го накара да млъкне. Вундерлих разбра какво означаваше това. Не биваше предварително, а и прибързано да уведомяват госпожа Зайделман за предполагаемата участ на сина й.
Настъпи потискащо мълчание, докато най-сетне комисарят отново заговори:
— Мисля, че ще е най-правилно, ако тук на място и пред жената разпитаме търговеца Мартин Зайделман за дантелите, за гривната, както и за… е, и за всички неща, които тепърва ще открием. Вие какво ще кажете, колега? Май най-добре ще е да наредя да доведат Зайделман тук.
— Ако може да стане напълно безопасно, и аз съм за това — отвърна Арнд.
— Ще изпратя до воденицата един от двамата полицаи, които все още имаме тук на разположение, и ще наредя по него на четирима души да тръгнат със задържания като охрана. Така Зайделман няма да може да избяга.
— А дали по пътя няма да го освободят?
— Че кой ли би дръзнал? Нали контрабандистите са задържани!
— Хмм. Всички ли? Това не се знае. Но както и да е! Аз нямам право да ви нареждам какво да правите, господин комисар.
— Добре. Ще изпратя човек да доведат Зайделман.
Полицейският служител даде съответните указания на един от полицаите, а после прибра в джобовете си дантелите, конците, а също и гривната.
Междувременно Арнд започна да се рови из нещата по писалището, да разлиства какви ли не документи, пръснати по него, и изведнъж се стъписа. В ръцете му бяха попаднали няколко скицирани десена на платове, към които имаше скрепена бележка. Скиците бяха надписани с „Вилхелми“, а бележката съдържаше указания за няколко тъкачи надомници, които трябваше да се заемат с преработването на въпросните десени. Арнд каза: