— Аз… го… направих — прозвуча тихо, но твърдо.
— Обвинявате се сам? Предполагам, че искате само да оневините баща си. Не забравяйте, че сте с единия крак в гроба! Признайте ни истината! Вашият баща ли извърши това престъпление?
Фриц Зайделман затвори очи и не отговори.
— Добре — продължи комисарят, — вече съм наясно… Сред вещите на баща ви се намери една гривна, златна гривна, представляваща две преплетени една в друга змии. Спомняте ли си за нея?
Умиращият пак кимна.
— Преди години една прислужница във вашия дом била обвинена, че е откраднала тази скъпоценност. Вярно ли е, че обвинението е било скалъпено, само и само да се навреди на жената, на която баща ви искал да си отмъсти?
— Да.
Арнд посрещна това признание с неописуеми чувства. Идеше му да заплаче, но и същевременно да изкрещи от радост: „Майко!“…
Но комисарят бе принуден да прекрати разпита. Той видя, че главата на Фриц Зайделман рязко се отпусна. Очите му отново се затвориха. В същия момент на устните му се появиха няколко червени капчици, последвани съвсем скоро от силно бликнала кръв.
Мъжете безмълвно наблюдаваха осакатеното тяло, по което премина ясно забележима тръпка, после то се изпъна, чу се последен хъхрещ стон и… всичко свърши.
— Фриц Зайделман е мъртъв — каза комисарят след кратко мълчание. — Той беше престъпник, но с признанието си изкупи голяма част от вината си. Дано Бог му бъде милостив съдия!
— Амин — добави току-що завърналият се лесничей, като пред лицето на смъртта почтително свали шапка.
Другите също останаха известно време в мълчаливо смирение по местата си, докато най-сетне приближаващи се стъпки ги върнаха към действителността.
Арнд насочи светлината на фенера към задаващия се човек. Беше един от полицаите, които бяха останали във воденицата.
— Какво има? — попита комисарят.
Застанал мирно, човекът стегнато докладва:
— Господин комисарят ни нареди да доведем тук вързан търговеца Мартин Зайделман. Постъпихме според указанията му, макар да имахме известни опасения, защото пред мелницата се беше събрала възмутена тълпа, която крещеше заплахи срещу Зайделманови. Това бяха хора от селото, привлечени от страхотния тътен на експлозията. Очевидно все бедни тъкачи. Когато излязохме навън заедно с арестувания, тълпата отстъпи назад, но тръгна подир нас и накрая ни обгради съвсем плътно. Разнесоха се викове, че трябвало на място да обесят негодника. Предупредихме ги да се държат спокойно. Никаква полза. Тогава извадихме сабите. Изглежда, това помогна, но още в следващия миг се чу изстрел. Задържаният изстена и рухна на земята. Един куршум от револвер го беше ударил в гърба и вероятно го прониза право в сърцето. Умря намясто. Направихме всичко необходимо и незабавно извършихме няколко ареста, ала не успяхме да открием сред тълпата човек, който да притежава огнестрелно оръжие. Мъжете се спогледаха.
— Пада му се — сурово отсече Арнд.
— Мерзавецът не е заслужил толкова бърза смърт — изръмжа лесничеят.
Комисарят направи знак на полицая да се оттегли.
— Добре — каза той, — ще продължа да разследвам случая. — После се обърна към своите придружители: — Хайде да отнесем мъртвия в жилището му! Нека го види и майка му, която той в последните мигове от живота си оневини и така я спаси от затвора.
Когато на следващото утро започнаха да отварят вратите на затворническите килии и затворниците получиха супата си за закуска, Едуард Хаузер не малко се учуди, че надзирателят приятелски сложи ръка на рамото му и каза:
— Днес ще изсърбате супата си при мен.
— Защо?
— Скоро ще научите. Елате!
Когато Едуард влезе в жилището на надзирателя, от устата му се изплъзна вик на радостна изненада.
— Енгелхен, ти, тук?
— Едуард… ти?
Ангелика беше сама в стаята и тъй като надзирателят не влезе вътре с Едуард, двамата млади останаха насаме. Енгелхен обви с ръце врата на Едуард и отпусна глава на гърдите му.
— Ах, какъв страх изживях заради теб! — оплака се тя.
— И аз за теб!
— Не се ли страхува за самия себе си?
— Не. Нямаше причина да се тревожа за себе си, защото съм невинен. А ти стреля по Зайделман. Боже Господи, какво ли ще стане сега?
— Нищо няма да стане, поне нищо лошо — изненадващо се разнесе някакъв глас отвъд вратата.
Двамата млади се стреснаха и побързаха да се разделят. Тогава видяха изправен насред стаята онзи, който толкова неочаквано се намеси в разговора им. Беше старият лесничей Вундерлих. Цялото му лице сияеше. Той протегна и двете си ръце към Едуард и Ангелика.
— Моите най-сърдечни поздравления! — извика той.