Старият Хаузер щеше да съветва сина си по всички въпроси, свързани с тъкачната фабрика. Едуард трябваше да се научи да ръководи търговската кантора, за да може в деня на сватбата да е готов изцяло да поеме фирмата. Той бе извън себе си от радост и щастие, също както и Енгелхен.
Арнд постави още едно условие, което му правеше чест и разкриваше голямата му човечност. Той определи малка доживотна пенсия за вдовицата Зайделман. Дали тя носеше някаква вина за престъпленията на своите близки, или не, в случая бе без значение. Жената не биваше да умре в мизерия и мъка.
— Съдът се видя принуден да я оправдае — заяви Арнд. — Нека и ние не я съдим. Всъщност тя е наказана предостатъчно.
В действителност тя беше загубила всичко: мъжа си, сина си, почтеното си име, цялото си състояние, всичко! И нейният девер, рентиерът Аугуст Зайделман, не беше вече между живите. На следващия ден след голямото срутване в мината граничарите го бяха намерили в гората обесен. Той беше станал жертва на собствените си интриги, впрочем също както Зайделманови, баща и син, а и като Шпенглер-Михаловски, умрял в болницата от раните си. От справедливото възмездие се беше изплъзнал единствено пазачът Лаубе. Вероятно беше успял да прехвърли границата. Никой никога не чу повече нещо за него. Жена му и децата му също изчезнаха от този край. Никой не знаеше къде отидоха.
Все пак случаят на Горския призрак и неговите съзаклятници още дълго време занимаваше съдилищата.
Срещу двамата братя Вилхелми, десенатора и мелничаря, изобщо не беше повдигнато обвинение, защото по смисъла на закона те бяха осъществили отказ от довършване на започнато престъпление. Мелничарят дори получи обявеното възнаграждение. Но в ареста бяха още местните контрабандисти, сред които се намираха Шулце и „вагонеткаджията“, а те трябваше да отговарят за съучастничеството си в тъмните престъпни сделки на Горския призрак. За всеобща изненада всички бяха освободени, понеже успяха да докажат, че са се провинили пред закона само защото са били заплашвани и са действали по принуда. И пак Арнд беше човекът, който се застъпи за тях и в крайна сметка издейства помилването им.
За всичко това целият Хоентал бе дълбоко благодарен на детектива. Когато той минаваше през селото, всеки сваляше шапка пред доблестния спасител и благодетел на този край, който бързо започна да процъфтява.
Арнд продължи и по-нататък да играе ролята на благодетел на бедните планинци. Той беше човекът, който се залови да напътства Едуард Хаузер, новия собственик на престаналата да съществува фирма „Зайделман и син“, и постоянно да му разяснява особените му задължения като работодател на надомните тъкачи.
— Никога не забравяй — казваше му той, — че някога и ти си бил един от тях, от хората, които са били принудени да припечелват оскъдните си надници в робска зависимост! Когато раздаваш поръчки, когато им плащаш, винаги оценявай положения труд! Доколкото е по силите ти, гледай да осигуриш човешко съществуване на хората, които дават работната си сила за твоето предприятие! Живей, но позволи и на другите да живеят! Така ще изпълниш една чудесна задача, поставена пред човека — ще спомогнеш за това, щото от сега нататък в твоя роден планински край да заживеят доволни и щастливи хора.
Арнд не проповядваше единствено на другите тази мъдрост, а и сам я прилагаше в своята дейност.
След срутването в мината барон Фон Вилдщайн заяви, че нямал никакъв интерес с цената на огромни разходи да разчиства полузатрупаните минни галерии, за да започне отново експлоатацията на мината „Божия благословия“. Имаше намерение да я закрие. Но Арнд го посети и му предложи солидна сума, за да я закупи така, както си беше.
Баронът се стъписа и се опита да се пазари. Но Арнд не се впусна в пазарлъци и му обясни, че за една мина, която предстои да бъде изоставена, или ще плати малко, или изобщо няма да я купи. Тогава баронът отстъпи и мината стана собственост на детектива.
Опитният Арнд, който разполагаше със значителни средства, знаеше много добре по какъв начин да си набави необходимия оборотен капитал и ето че изведнъж за бедните хорица от Хоентал се намери работа колкото щеш. Шахтата беше разчистена и отводнена, а само след една година миньорите отново слязоха под земята. Комините пак задимиха, халдите продължиха да нарастват от изхвърлената баластра и черното злато отново започна да излиза на повърхността с помощта на рудничната клетка.