Добрата лесничейка само кимна. Просто не намери думи. Беше безкрайно слисана и удивена. А Арнд разказа на тези обикновени хорица, които в този затънтен край изобщо не влизаха в допир с шумния и динамичен живот по широкия свят, за хитрините и триковете, използвани от него при упражняването на трудната му и опасна професия. Говори им за най-различни дрехи, употребявани при дегизирането, като например сако с две лица, към което можеха допълнително да се пришиват различни части. То имало четири ръкава и дори било възможно да се превръща в дълго палто. Обясни им, че умеел да променя походката си, гласа и жестовете си според това дали иска да играе ролята на най-обикновен човечец, или на аристократичен господин, на младеж или пък на грохнал старец.
Всичко това представляваше за лесничейското семейство чудо невиждано. Уважението им към братовчеда Арнд нарастваше с всяка изминала минута, а с това укрепваше и упованието на Вундерлих в успеха на плановете, които се ковяха в дома му срещу Горския призрак. Лесничеят се вживяваше все повече и повече в бъдещите събития, а ролята му на помощник, която щеше да играе, го въодушевяваше с все по-голяма сила. В хода на тези размишления у него все пак се появиха някои опасения и той побърза да ги сподели с братовчеда Арнд:
— Господине — обади се той, — сега вече и самият аз се страхувам, че някой път може да не ви позная, ако на едно или друго място ви срещна маскиран.
— Добре, че се сещате за това — кимна тайният полицай. — От думите ви виждам, че ще можете да ми окажете твърде полезна помощ. Ще трябва да уговорим помежду си някакъв знак за разпознаване, и то такъв, който няма да бие на очи. КаквО ще кажете за следното предложение: срещнем ли се през деня, с дясната си ръка ще направя кратко движение, посягайки от лявото си ухо към дясното.
— Хмм. Ами ако се видим някоя вечер в тъмното?
— В такъв случай ще се стремя незабелязано да се приближа до вас и да ви прошепна думата „непознатият“. Съгласен ли сте? !
— Естествено! Дори страшно ми харесва. Изглежда толкова интересно и авантюристично и звучи също като в някой роман.
— Значи се разбрахме и сега остана да уредим само най-важното. След всички мои разяснения ще мога ли да остана да живея при вас неопределено време?
— Излишно е да питате — обади се госпожа Барбара.
— От само себе си се разбира — промърмори лесничеят. — Нали работите за едно добро дело, което най-живо интересува и самия мен, и освен това… е, ами освен това изобщо ми харесвате. Не мога да открия защо, нито да го обясня, но имам чувството, че вече отдавна се познаваме.
— Е, да, понякога хората наистина изпитват подобно чувство, драги господин братовчеде.
— А има и още нещо важно! Как да ви регистрирам пред властите?
— Сам ще го направя. Ще се погрижа да не ми създават пречки нито граничарите, нито полицията. Като таен полицай разполагам със съответните документи. Така че спокойно оставете това да е моя грижа! Трябва само да ви помоля да определите някаква цена за моята стая, както и за храната.
— Само това липсваше! Да ми плаща човек, който е дошъл да избави клетите хорица от такава беда? Ама че работа! Ще получите всичко каквото имаме и ние самите, и то безплатно. Точка по въпроса!
— Добре, дадено, а за останалото се уговорихме! Ето ви ръката ми! Нека сега госпожа братовчедката провери дали ще намери нещо за ядене и за нас! А вие, господин братовчеде, междувременно ще ми покажете ли къде ще живея и къде се намират куфарите ми?
Лесничейката бързо се завтече към кухнята, а Вундерлих се надигна бавно и тежко.
— Елате! Стаичката за гости е на първия етаж. Обзавеждането ни не е изискано, но ще имате меко легло, маса, стол, огледало, а дори и събувалка за ботуши, която сам издялах от един брезов чатал.
Той се засмя и като поведе госта си нагоре по стъпалата, скоро влязоха в малко уютно помещение, където бяха оставени и куфарите. Междувременно навън луната вече бе изгряла, а снегът бе престанал да вали. Лесничеят пристъпи до прозорчето и като посочи насреща към гората, каза:
— Виждате ли ей там онези три великански бора? Недалеч от средното дърво лежеше убитият граничар.
— Значи е било съвсем наблизо, а?
— Съвсем наблизо. Искате ли утре преди обед да отидем заедно до там?
— Току-що се канех да ви задам същия въпрос. Ще отидем и вие ще имате добрината на място да ми разкажете всичко с най-големи подробности. Може би така ще ми хрумне някоя мисъл…
Скоро човекът, който искаше да залови тайнствения Горски призрак, остана сам. След като угаси светлината, той се изправи до прозореца на стаичката и замислено впери поглед навън в лунната нощ към трите бора, където бяха намерили убития офицер на граничарите. Видя как един залутан лунен лъч се заплете в клоните на великанските дървета и накара дебелата им снежна покривка да заискри. Той възприе тази картина със собствените си очи. Ала въображението му я разшири, рисувайки пред него допълнителни подробности. Стори му се, че убитият все още лежи отсреща в снега, а до трупа изплува някакъв силует, загърнат в бяла одежда — появи се безмълвно, призрачно. И тогава изведнъж десницата на мъртвеца се вдигна като за клетва и нечий глух глас каза: