— Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако! Тогава белият силует се стопи и на негово място, сякаш повикан с вълшебна пръчица, изникна някакъв мъж, облечен в къса тясна шуба, с филцова шапка на главата и обут във високи обувки. На лицето му имаше маска, а на гърба му бе преметната пушка. И отново се разнесе онзи глас:
— Обвинявам те, обвинявам теб. Горски призрако!
— Но този път той добави и още едно изречение, което проехтя като вик за помощ на давещ се човек: — Тук се извършват злодеяние след злодеяние. Къде се бави отмъстителят?
На мъжа до прозореца се стори, че последните думи прозвучаха като зловеща подкана, като напомнящ призив. Тогава той изпъна снага и промълви с ясен глас:
— Аз съм отмъстителят! Тук много стари грехове чакат изкупление, грехове, за които знам само аз. Няма да намеря покой, докато справедливостта не възтържествува!
Той се отдръпна от прозореца. Междувременно един черен облак беше закрил луната. Някаква нощна птица тежко и безшумно прелетя покрай старите борове и после побърза да се шмугне в гората, сякаш беше съгледвач на Горския призрак и трябваше час по-скоро да занесе на своя господар вестта, че в лесничейството се е появил някакъв непознат, който се одързостява да играе ролята на отмъстител.
В това време Едуард Хаузер, кажи-речи, беше вече стигнал до дома си. При мисълта за близките сърцето му започваше лудо да блъска в гърдите от радост. Зад себе си теглеше цяла шейна, натоварена с дърва и въглища, а върху тях имаше голяма кошница, пълна с храна — това бяха все такива неща, които до преди един час му изглеждаха недостижими съкровища.
Почти през цялото време пътят се спускаше надолу, затова той стъпи отзад на плъзгачите на шейната, остави я сама да се спуска колкото може по-бързо, като само на завоите я направляваше ту с левия, ту с десния си крак.
Щом стигна до портата на къщицата, която съвсем скоро Зайделманови се канеха да вземат на баща му заради заема, той остави там на първо време своето возило и се завтече към всекидневната. Вътре в стаичката около масата седяха, зъзнейки от студ, родителите, братчетата и сестричетата му, а пред печката бе коленичила Енгелхен. Едуард едва повярва на очите си. Наистина беше Ангелика Хофман, която се мъчеше с няколко цепеници и малка купчинка въглища да разпали огъня.
— Едуард си идва! — развикаха се хлапетата.
— Слава Богу! — въздъхна майката. По лицето й си личеше какъв страх беше изживяла заради сина си. Енгелхен пъргаво скочи на крака.
— Но, Едуард, къде се губиш толкова дълго? Всички страшно се тревожехме за теб.
Едуард взе да разтрива вкочанените си ръце.
— Ху, какъв отвратителен студ! Време е да запалите огън! Майко, съседът ли ви услужи?
— Да, зае ни няколко тънки цепеници и две лопати въглища. Каза, че повече не можел да ни даде, защото запасите трябвало да му стигнат до края на зимата.
— Сварихте ли картофи? — продължи да разпитва Едуард.
— Още не сме. Дървата не искат да горят.
— Тъй, тъй, значи сте стояли гладни.
Едуард изглеждаше съвсем променен. На всичката мизерия и мъка, която виждаха очите му, той успя дори да се подсмихне. И ето че повече не можа да се сдържи и с изведнъж избликнала радост направо изтърси:
— А пък аз преди малко вечерях царски!
— Че какво? Къде? — заразпитваха любопитните хлапета и бързо се скупчиха около него.
— Един цял супник булгурена чорба, масло, хляб, че и салам!
— О-о-о-о-о! — изразиха удивлението си хлапетата и в гласчетата им се долови малко завист и силен копнеж.
Бащата и майката се спогледаха въпросително. Вече съвсем не разбираха своя син. И по лицето на Енгелхен се беше изписало учудване. Едуард се разсмя.
— Почакайте, и вие ще получите каквото ви се полага. Той изхвръкна навън и първо донесе кошницата с храната.
— Ето, майко, това помага срещу глад!
С тези думи той отново хукна навън, за да занесе дървата и въглищата в килера. Взе само малко от тях, колкото да стъкне хубав огън, обаче на първо време изобщо не му бе дадена възможност да свърши тази работа. Твърде въпросително и любопитно се бяха впили в него всички погледи, погледи, в които се четеше безкрайно удивление и върховна радост. Онемяла, госпожа Хаузер стоеше със сключени ръце. Енгелхен съвсем не знаеше какво би трябвало да означава всичко това. Но бащата побърза да си изясни загадката: