— Я ми кажи, момче, откъде са всички тези неща?
— От лесничея Вундерлих и неговата жена.
— Нищо не разбирам. Вярно, семейство Вундерлих са добри хора, това го знае цялото село, но от къде на къде ще им хрумне да ти направят толкова голям подарък?
— Ще ви разкажа, но първо разопаковайте всичко и вижте какво съм донесъл! Ето ви хляб и масло, ето един цял салам, а също и парче сланина! Тук има брашно, захар, а ето и кафе!
— Кафе, кафе! — заликуваха хлапетата. Преди доста време веднъж им бяха дали да си пийнат малко кафе и вече знаеха колко е ароматно и вкусно. Всички ръце започнаха да разопаковат, а удивлението и ликуването нямаха край. Майката се видя принудена незабавно да нареже хляба, за да задоволи вълчия глад на децата. Обаче старият Хаузер настоя веднага да узнае как е могло да се случи всичко това. Той беше трезвомислещ човек и не вярваше много-много в приказки и чудеса.
Едуард разказа случилото се в гората. Съвсем честно си призна, че за малко щял да открадне дърва за огрев и да се превърне в бракониер. Спомена също и как за секунди му се е сторило, че между заснежените дървета се е мернал Горския призрак. Най-накрая стигна до срещата си с лесничея. Тук обаче се отклони от истината. Премълча историята с непознатия. Не биваше да създава ядове на човека, който тъй щедро му беше пъхнал в ръката златните монети. Вярно, че непознатият го беше предупредил само да не казва никому откъде е получил парите, като направи изключение единствено за баща си, обаче от думите му Едуард подразбра, че е по-уместно да не споменава за непознатия пред цялото си семейство. И така той разказа само, че Вундерлихови го посрещнали много гостоприемно и освен това, след като им обяснил в колко голяма беда е изпаднал, те щедро го дарили с какво ли не.
Щом свърши, Енгелхен първа се обади:
— Намирам, че старият е постъпил много почтено — заяви тя. — Всъщност никога не съм очаквала подобно нещо от този вечен мърморко. Винаги съм си мислила, че може да е любезен единствено към мен, защото обикновено към другите е все недружелюбен.
Но бащата на Едуард изтълкува щедростта на лесничея по свой начин:
— Сега вече мога лесно да си представя как се е случило всичко. От теб Вундерлих е узнал какъв лош номер са ти погодили Зайделманови. Тогава си е помислил: „Почакайте само, ще ви покажа, че Хаузерови не са зависими единствено от вашата милост!“ Той не обича особено Зайделманови. Знам, защото веднъж сам ми го каза.
Малките братчета и сестричета на Едуард дъвчеха вече своите филийки, намазани с масло. Майката се залови да мие картофи, за да ги сложи да се варят. Енгелхен започна да прибира скъпоценните хранителни запаси в долапа. А Едуард седеше на масата и с лъчезарна усмивка оглеждаше всички един подир друг. Но по едно време му се стори, че от устните на майка му се отрони тиха въздишка. Защо ли въздишаше, след като домът им тъй изненадващо бе споходен от такова щастие? Той съвсем открито я попита за причината и тя му отговори също тъй откровено:
— Виж, Едуард, разбира се, ти ни достави голяма радост и аз от сърце благодаря на Господ Бог, че тъй неочаквано ни избави от най-страшната беда, ала грижите ни далеч не са се свършили. Ами какво ще стане по-нататък? Докога ще ни стигне храната? Щом като нищо няма да печелим, няма да можем и нищо друго да купим. И освен това трябва да си платим дълга. Как ще успеем? Ще дойде ден, когато пак ще гладуваме и на всичко отгоре дори няма да имаме покрив над главите си.
Думите на жената изведнъж развалиха веселото настроение, обзело хората в малката стаичка. Мрачният призрак на немотията отново заплашително се изправи на прага на дома им. Но Едуард пак побърза да го прогони с няколко чевръсти движения на ръката. Той бръкна в джоба си, където бяха златните монети на непознатия, и усмихнат започна да подрежда и да брои на масата едно подир друго малките лъскави кръгли късчета метал.
— Ето, ето, ето и ето! — Образува се цяла редица. — Е, не стигат ли? Нима не е повече, отколкото ни е необходимо, за да платим на Зайделманови? Вижте, ей това ни остава, а и лесничеят ми обеща да се застъпи за мен пред надзирателя в мината, за да получа някаква работа. Какво искате повече?
Този път майката бе завладяна от чувството на такова неземно щастие, каквото тази простичка женица не беше изпитвала през целия си живот. Енгелхен, кажи-речи, се смръзна, безкрайно смаяна. Само старият Хаузер замислено сбърчи чело.