— Помози Бог, Енгелхен! До кладенеца ли искаш да отидеш?
— Да, Едуард.
— При тази снежна виелица това не е работа за теб. Дай ми ведрата!
Той взе съдовете от ръцете й и бързо се отдалечи, за да й донесе вода. Тя отново се оттегли зад вратата, само че я остави леко открехната, за да гледа подир Едуард.
Той я беше нарекъл Енгелхен, което е умалително от Ангелика. Тя бе хубаво и жизнено девойче на около осемнайсет години. Облеклото й беше обикновено и чисто. Червената пола от фланела стигаше до средата на прасците й. Зимното й късо палто отпред бе леко разтворено. Цветущото й лице бе обградено от гъста буйна коса.
Едуард се върна с пълните ведра. Тя побутна вратата и я отвори широко.
— Влез, Едуард! Днес не можеш да оставиш ведрата отвън.
Той се вмъкна в къщата и като духаше на ръцете си и ги триеше една в друга, за да ги стопли, каза:
— Лошо време! Ако продължи така, скоро вече няма да можем да вървим по улицата.
— И въпреки това дойде, за да ми донесеш вода! Благодаря ти!
Тя му подаде ръка и той сърдечно я стисна.
— О, съседите трябва взаимно да си помагат!
— Но заради мен прекъсна работата си.
— Само за няколко минути. Бързо ще наваксам пропуснатото.
— А всяка минута ти е толкова скъпа!
— Откъде го знаеш, Енгелхен?
— Нима мислиш, че не съм чула как работи през цялата нощ?
Той кимна, а по красивото му открито лице се изписа израз на тъга.
— Просто се налага, Енгелхен. Днес до свечеряване трябва да съм готов. Знаеш, че заради тежката си простуда баща ми успя за две седмици да изработи само една бройка и затова аз бях принуден да изтъка три.
— Ще се поболееш. Не бива да прекаляваш с усърдието си. Едуард, я ми кажи защо всъщност трябва да работиш толкова много?
— Защото са ни нужни много пари. Зайделман поиска от татко да му върне заема.
— Мили Боже, нима е възможно? — възкликна тя изплашено. — Та богатият Зайделман изобщо не се нуждае от тези пари!
— Разбира се! Но какво да правим? Казва, че бил понесъл големи загуби в търговията си и трябвало да си поиска всички несъбрани вземания.
— Не му вярвам. Може би си има някоя друга причина. Гъста руменина покри лицето на Едуард.
— Не е изключено — отвърна той, видимо резервиран. — Дори ми се струва, че знам тази причина.
— Е, коя е? — попита тя с любопитство.
— Не сега, друг път! Сигурно имаш да готвиш.
— О, не, вече се нахранихме! За обяд хапнахме любимото ядене на татко — картофени кнедли с пушено месо. А вие какво имахте за днес?
Едуард се изчерви още по-силно. За да прикрие смущението си, той извърна глава и отговори:
— Наистина и аз не знам, Енгелхен. Когато имам толкова бърза работа, не ми остава време да обърна внимание на яденето, което майка ми готви. И бездруго ей сега ще разбера какво е то. Довиждане, Енгелхен!
— Довиждане! Довечера ще дойдеш ли у нас?
— Да, ще дойда.
След тези думи той отново се втурна навън в снежната виелица. Къщицата, към която се забърза, беше още по-малка и от дома на родителите на Ангелика. Подът на коридора бе от здраво утъпкана глина. Вдясно се намираше килерът и малък обор за кози, а вляво беше дневната стая. Тя имаше само две прозорчета и пред всяко от тях бе поставен по един тъкачен стан. Тъкмо когато Едуард прекрачи прага на стаята, чу майка си да казва:
— Хайде, мъжо, зарежи стана! Ще ядем!
Бавно и тромаво тъкачът се надигна от работното си място. Той вървеше прегърбен, а също както се беше случило и с жена му, и неговата коса бе преждевременно посивяла. Това бе последица от мизерията и непрестанните грижи.
След като майката извика, във всички ъгли на помещението настана оживление и към чисто излъсканата маса се втурнаха пет дечица. Тя постави пред тях супник, пълен с картофи.
Бащата сключи ръце и каза:
— Нека се помолим!
Всички смирено сведоха глави:
Ти, Боже, с бащинска ръка ни даваш земните блага. Че всичко, Отче, нужно нам, от Теб получили сме, знам. Виж, даровете Ти тъй щедри приемаме със радост ведра и с благодарствени сърца Теб славят Твоите деца.
Едва след това тъкачът седна. Това беше знак, че обядът може да започне. Децата посягаха тъй лакомо, сякаш на масата имаше кой знае какви деликатеси, а пред тях се намираше само един супник с картофи. Към тях нямаше друга гарнитура освен сол, която майката беше препекла до кафяво, за да може да й придаде поне малко по-друг вкус.
Ето че по едно време вратата на стаята се отвори и вътре влезе дребно, възрастно и слабичко човече.
— Добър ден, кумец Хаузер! — поздрави посетителят, който се помъчи да потисне пристъпа на кашлица. — Хапвате ли? Е, няма да ви преча. Ще дойда друг път.
— Остани, остани! — махна с ръка Хаузер. — Вземи ей онова малко столче! Изобщо не ни пречиш.