— Момче — каза той съвсем сериозно, наблягайки на всяка дума, — тази история започва да ми изглежда вече малко странна. Не е възможно да си получил парите от Вундерлих.
— Наистина не са от него.
— Ами от кого тогава?
— Налага се да ти го кажа на четири очи, тате. Погледът на стария тъкач се впи в сина му, сякаш искаше да проникне до най-скритото кътче на сърцето му. Така те размениха ням въпрос и ням отговор. После бащата кимна.
— Имам ти доверие, момчето ми. Но трябва да признаеш, че парите не се търкалят току-така на пътя. Ела с мен да отидем в килера и там ми кажи каквото имаш да ми казваш!
След като пъхна парите в ръката на баща си, Едуард го последва. Оттатък, в малкото помещение той му разказа за непознатия, който пристигнал със шейна и отседнал в лесничейството. Но младежът не знаеше нищо друго за него, освен че се беше представил за братовчед на Вундерлих и че беше проявил такава невероятна, просто приказна готовност да му помогне. Старият Хаузер не спираше да клати глава, обаче не намери никаква причина да не повярва на сина си. Най-сетне двамата отново се върнаха в другата стая, където ги посрещнаха изпълнени с напрежение погледи.
— Всичко е наред — заяви Хаузер. — Едуард ми разказа цялата история. Спокойно можем да приемем парите. Работата е безукорно законна. Златните монети са подарък от един благороден приятел на бедните. А сега нека седнем заедно на масата и най-сетне забравим всички беди и неволи!
Огънят в печката пращеше, а водата в тенджерката започна да шушне. Постепенно ниското помещение се затопли, а хората се отпуснаха и оживиха. Затова толкова по-странно беше, че именно Енгелхен, която изобщо си нямаше грижи, седеше мълчаливо на мястото си.
Едуард бързо забеляза това и когато си тръгна, той я придружи до дома й, за да върне веднага взетите назаем дърва и двете лопати въглища. Възползва се от случая да я попита защо е толкова мълчалива.
— Енгелхен, обиди ли те някой от нас?
— Не, Едуард, разбира се, че не.
— Ти изведнъж стана тъй сериозна, докато ние се радвахме и бяхме весели.
— Само защото се сетих за татко, който беше толкова нелюбезен към твоите близки. Много му се искаше да откаже на баща ти тази дребна услуга.
— Но защо?
Тя много добре знаеше защо, но не желаеше да му каже. На всичко отгоре причината за нейната мълчаливост беше съвсем друга. Беше се замислила за увеселението, на което я бяха поканили. Пакетът с маската и костюма на италианка, както и писмената покана от „Казиното“, бяха вече донесени у тях. За момент тя се беше пренесла мислено в балната зала и… какъв голям беше контрастът между тази картина и бедната стаичка на Хаузерови! Дали в края на краищата баща й не беше прав със своите укори? Дали действително Хаузерови бяха хората, с които й подобаваше да общува… тя, която получаваше покани даже от „Казиното“?
— Знаеш ли причината? — настоя Едуард.
— Не — колебливо отвърна тя. Това беше първият път, когато лъжеше съседския син. Едуард се опита сам да намери някакво обяснение:
— Може би за баща ти не сме достатъчно изискани и заможни, а ? — попита той.
— Ти пък какво си помисли веднага! — побърза да възрази тя. — Възможно е да е бил толкова недружелюбен към баща ти само защото тъкмо тогава му се е била запалила главата от работа.
— Да не би Зайделман да му е дал твърде труден десен за плата? С удоволствие ще му помогна да изчисли броя на нишките.
Едуард често беше вършил това. Той беше по-сръчен тъкач от Хофман. Но Енгелхен поклати глава отрицателно.
— Цялата работа изобщо не засяга него, а мен.
— Тебе ли? Че защо?
Малко гордо и високомерно Ангелика леко вирна нослето си и каза:
— Получих един пакет.
— И това ли толкова занимава мислите на баща ти? Нищо не разбирам. Говори по-ясно! Днес си тъй странна. Че какво имаше в пакета?
По характер Ангелика беше добро и свястно момиче, но си имаше и една слабост, която беше наследила от баща си — беше суетна. Чувстваше се страшно поласкана от поканата на непознатия, който бе член на клуба „Казино“ и следователно сигурно беше някой заможен и знатен човек. Това се оказа достатъчно, за да забрави донякъде дори и симпатията и увлечението си към Едуард Хаузер. Ето защо реши малко да си поиграе с него, като му съобщи новината, която несъмнено нямаше да го зарадва, не направо, а лека-полека.
— Ами случаят с този пакет е малко по-особен — каза тя превзето. — Я познай какво има в него!
— Че откъде да знам? Вероятно някакъв подарък.
— И да, и не. Пакетът съдържа маска и костюм на италианка.