— Мас… какво?
— Рокля и маска, каквито се носят на бал с маски. Нима не знаеш какво е това?
Едуард се обърка още повече. Какви ги приказваше Енгелхен за някакъв си бал с маски? Вече беше чул, че във вторник, когато се падаше карнавалът, в странноприемницата на селото щеше да се състои едно такова увеселение, организирано от „Казиното“. Но това беше нещо, което изобщо не го засягаше. Членовете на казиното бяха все заможни хора, които боязливо и високомерно страняха от обикновените тъкачи. Значи Енгелхен едва ли можеше да има предвид именно този бал с маски, защото и Хофманови бяха също бедни тъкачи.
Но съвсем скоро го накараха да си промени мнението. Ангелика му сервира цялата истина на части. Отначало той си помисли, че не е чул и разбрал правилно.
— Искаш да отидеш на бала, организиран от „Казиното“? И си получила покана за него? От кого? — И аз не знам.
— Слушай, Енгелхен, цялата работа ми е много тъмна. Някакъв човек, който изобщо не си казва името, те кани на едно увеселение и дори ти изпраща костюм, за да се маскираш, а ти намираш всичко това напълно в реда на нещата?! И какво казаха твоите родители?
Тъкмо с този тон добрият Едуард не биваше да започва да й говори. Ангелика бе единственото дете и разглезената любимка на стария Хофман. Ето защо никак не можеше да понася някой да й държи такъв нравоучителен тон и да й чете „евангелие“ — така наричаше тя подобни опити за поучаване и съветване. Веднага се почувства засегната и думите на Едуард само предизвикаха упорството й. Тя надменно вирна красивата си главичка и го сряза:
— Можеш и сам да ги попиташ, да видиш какво казват! Може би татко ще ти отговори както трябва. Смятам, че е голямо безобразие да се опитваш да ме кориш за нещо, което дори моите родители одобряват. Знай, че баща ми познава господина, изпратил ми поканата, и се гордее с честта и уважението, оказани на дъщеря му.
Това „конско“ здравата изплаши Едуард.
— Но, Енгелхен! — заекна той.
— Я стига, само завиждаш, че не можеш и ти да присъстваш. Ако наистина чак толкова ме обичаш, както все се преструваш, би се радвал заради мен, че ще отида на това безобидно забавление.
В уплахата и объркването си Едуард побърза примирително да каже:
— Да, да, и аз се радвам заради теб. Само че всичко това ми се стори толкова… толкова загадъчно и необичайно.
— Действително е нещо необичайно едно момиче от Хоентал да получи покана за бал на „Казиното“.
— Ами да… точно заради това. И ето защо… затуй си помислих, че…
— Помисли си, че трябва да се намесиш, а това никак не беше хубаво от твоя страна. По-добре беше да споделиш радостта ми! Толкова се гордеех и тъкмо исках да те попитам дали желаеш да видиш моя костюм за бала.
— Та нали и бездруго ще дойда у вас, за да донеса дървата и въглищата.
— Не, така няма да стане. Дай ми ги на мен! Сама ще ги внеса. Вече е късно и баща ми може да се разсърди, ако те заведа у нас, за да ти покажа роклята.
— Аха, значи имаш намерение направо да ми се представиш в роклята, за да видя как ти стои, тъй ли? Наистина много ми се иска.
Така вече Едуард отново започна да се харесва на Енгелхен. Фактът, че беше любопитен да види как ще изглежда в хубавата рокля, я поласка. Ето защо тя му направи едно предложение, което само по себе си говореше за доста голямо внимание и любезност.
— Ще ти кажа нещо: върви си спокойно у дома! Татко скоро ще си легне да спи. Тогава ще се преоблека и набързо пак ще изтичам до вас. Мама ще ми разреши. И така, чакай ме!
— Да, да, ще те чакам. — Едуард сам не знаеше дали да се радва на предложението й, или не. Изобщо вече нищо не знаеше. — Довиждане, Енгелхен!
Той й подаде ръка. Тя беше странно студена. Но тази студенина не беше последица от зимния мраз, а идваше отвътре, от голямата душевна възбуда, в която бе изпаднал Едуард. Енгелхен потрепери от този допир и бързо отдръпна десницата си. После припряно грабна кошницата с дървата и въглищата от другата му ръка и изчезна зад вратата.
Той постоя малко, гледайки подир нея, и едва тогава се обърна да си върви. Вътрешно в себе си чувстваше някаква безкрайна празнота. С голяма мъка се опита да събере мислите си. Потъна в размисъл както за себе си, тъй и за Енгелхен.
Познаваха се още от малки. Той винаги е бил приятел и добър другар в игрите на момичето. И през ум не му беше минавало, че може да остане и един-единствен ден без нея. Подобно нещо бе за него просто невъзможно. Двамата бяха израснали заедно. Никога не му беше хрумвало да си даде сметка за своите чувства. До този ден. До този ден, когато изведнъж със съкрушителна сигурност и яснота го връхлетя прозрението, че я обича с цялото си сърце и че я е загубил, преди още да бе осъзнал любовта си.