Едуард продължаваше да стои неподвижно. Мразовитата зимна нощ го държеше в прегръдките си. Пулсът туптеше в слепоочията му, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. С дълбока въздишка той си каза:
— Енгелхен, иска ми се да бях умрял!
Когато Енгелхен влезе във всекидневната, видя, че родителите й все още бяха на крак. Баща й веднага отново започна да говори за поканата, както и за щастието, което би могла да означава тя за нея. Майка и разгърна обсипаната със сребърни и златни пайети рокля и взе да й дава съвети как тук-там било възможно да се разкраси още повече.
Ангелика ги слушаше доста разсеяно. Мислеше си за непознатия, който я беше пожелал като своя дама на бала. Сигурно беше някой знатен господин и неин таен обожател. Това не беше ли достатъчно важно, за да изостави на втори план приятелството си с Едуард, което водеше началото си още от детските й години? Може би сега единствено от нея зависеше да стане богата жена и съвсем скоро да отърве родителите си от този труден и повече от скромен живот.
Най-сетне на тъкача Хофман започна да доскучава както мълчаливостта на дъщеря му, така и безкрайното бърборене на жена му за разни дантели, панделки и джувки. Той се изправи, протегна се и се прозя.
— Отивам да си легна. А вие можете да украсявате и труфите роклята колкото си искате. Само гледайте да не гори ненужно лампата през цялата нощ! И утре е ден. Лека нощ!
Той се помъкна към спалнята. Тогава Енгелхен се оживи. Щом се увери, че баща й се е съблякъл и вече е в леглото, тя изложи пред майка си своята молба.
— Много ми се иска да я облека и съвсем за малко да изтичам при Хаузерови.
— Сега? В този студ?
— Ще си взема наметката! Ах, пусни ме да отида! Вече обещах на Хаузерови. Те ще се зарадват. А и аз се гордея толкова много с тази рокля и искам да я покажа пред някого от селото.
При тези думи майката отстъпи, понеже и тя не беше лишена от глупава гордост, породена от хубостта на нейната дъщеря. Само след няколко минути Енгелхен стоеше преоблечена вече като италианка. Майка й имаше намерение да й се порадва, оглеждайки я от всички страни, но Енгелхен не й остави кой знае колко време. Тя извади наметалото си от шкафа и забърза към вратата.
— След четвърт час се връщам.
Скоро тя влезе в стаята на Хаузерови, където Едуард я очакваше сам. Малките отдавна си бяха легнали да спят, а и родителите му се бяха оттеглили, защото младежът им беше казал, че Енгелхен ще дойде да му представи една нова рокля, но изненадата била единствено за него. Те решиха да доставят тази радост на голямото си момче, понеже чувстваха и разбираха в какво положение се намира и освен това се надяваха напук на всички трудности и пречки, двамата млади да станат един ден мъж и жена.
Едуард отвори вратата на своята приятелка от детинство. Отначало видя само грейналото й от щастие лице и дългата наметка, която скриваше цялата й фигура. Но след като я свали, младежът се закова на мястото си, заслепен и същевременно изплашен. Енгелхен се завъртя около него на пръсти, обърна се насам-натам, така че полите на късата рокличка се вдигнаха още по-нагоре. Тя с нетърпение очакваше да чуе възгласи на възхищение от Едуард, които според нея непременно трябваше да последват, но младежът остана безмълвен, странно безмълвен, и когато тя се вгледа в лицето му, прочете там всичко друго, само не и възхищение.
— Е, харесвам ли ти? — попита тя малко несигурно. От гърдите на младежа се изтръгна дълбока въздишка, понеже му струваше големи усилия да отговори така честно, както в случая се налагаше.
— Никак! — призна си той.
Лицето на девойката се покри с лека руменина. Тя се нацупи.
— В такъв случай можех да си спестя идването. А няма ли поне да ми кажеш защо не ти харесвам?
Едуард с мъка си пое дъх. Не беше тъй лесно да изрази с думи онова, което чувстваше. Той беше едно обикновено селско момче и познаваше жените такива, каквито ги виждаше всеки ден — в техните затворени догоре блузи и в дълги поли от груби платове. А костюмът на Ангелика за бала с маски оставяше открити ръцете и врата, деколтето беше дълбоко изрязано, а рокличката едва-едва стигаше до коленете.
— Не мога току-така да ти го кажа — смутено и навъсено измърмори той. — Ти сигурно вече и сама знаеш какво имам предвид. Толкова… толкова разголено не излиза нито едно порядъчно момиче… и то с непознати мъже.
С тези думи той, наистина си забърка хубава каша. Сега Енгелхен, която се почувства засегната и обидена, не щеше вече дори и да знае за някакво старо приятелство или другарство с този млад човек, позволил си по такъв начин да й каже истината. На лицето й изведнъж се появи отблъскваща студенина. С един нахакан жест тя го сряза: