Скоро предиобедът изтече. След като обядваха, старият пак пое на път. Арнд се оттегли в стаичката си и с книга в ръце седна до прозореца. Той беше все още там, когато видя, че лесничеят се връща, и веднага побърза да слезе долу във всекидневната.
Старият Вундерлих беше видимо възбуден. Той захвърли кожената си шапка върху масата, тръшна се на един стол и изпъшка. За госпожа Барбара това бе сигурен признак, че му се е случило нещо неприятно и е разгневен.
— Е, старо? — попита тя. — Какво те ядоса толкова?
— Какво ли не! — изръмжа той. — Най-напред трябва да ви уведомя, че днес следобед в кръчмата господин рентиерът Зайделман ще държи доклад.
— Непременно ще отида! Трябва да го чуя! — възкликна Арнд.
— Желая ви приятно прекарване! Не съм дотам любопитен, за да участвам в подобни неща. Не мога да понасям тези дрънканици за всеобща любов между хората, за братство и други такива. Когато седя в кръчмата, искам пълно спокойствие.
— И какво друго се случи още? — продължи да пита госпожа Барбара.
— Едно нещастие.
— Пак ли? Разказвай!
— Дребничкият Байер…
— Писарят на Зайделманови ли?
— Да. Просто да ти се скъса сърцето! Нали знаеш колко време вече жена му е на легло?
— Разбира се. Лекарят храни твърде малка надежда, че някога ще се изправи на крака.
— Е, да, и е прав, защото, представи си само… Байер е мъртъв!
От уплаха госпожа Барбара сключи ръце.
— О, Боже! Че как тъй ненадейно?
— Снощи след приключване на работа отишъл до града, за да вземе нещо за болната си жена. На връщане сигурно е паднал от слабост и не е могъл вече да стане. В тъмнината никой не го е забелязал, а тази сутрин го намерили замръзнал край пътя. Докарали го с шейна.
— Ами жена му?
— Да, да, жена му! Сега идва най-лошото! Нещастието бързо се разчуло и преди още да пристигне шейната, хората се стекли пред дома на Байерови. Но не с някакви зли намерения! О, не! Искали само да утешават. О, хората са тъй добри, тъй любвеобилни, толкова са готови винаги да помагат! И ето ти на, че половин дузина клюкарки се втурват в стаята на болната и една през друга почват да й крещят, че са намерили мъжа й мъртъв и че всеки миг щели да го докарат.
— Нечувано!
— Клетата жена скочила от леглото и надала ужасяващ вик. Посегнала с две ръце към сърцето си и притиснала гърди. Отначало лицето й се зачервило, а после пребледняло и после… е, ами после и тя умряла.
Госпожа Барбара закри лицето си с ръце.
Лесничеят скочи от стола си и с тежки, кънтящи стъпки започна да мери стаята насам-натам. Арнд също бе дълбоко развълнуван, обзе го такава възбуда, каквато на всеки внимателен наблюдател би се видяла твърде странна. Като напълно чужд човек по тези места, дошъл току-що в планините, тази история би трябвало да му е съвсем безразлична, ала той не откъсваше поглед от Вундерлих.
— Ами тези Байерови свестни хора ли са? — попита той.
— Странен въпрос! — изръмжа лесничеят. — Че нима щях да съм извън кожата си от гняв, ако не бяха такива?!
Арнд се направи, че не е чул малко грубичкия му отговор. Припряно продължи да разпитва:
— А имат ли деца?
— Даже четири на брой, четири клети, изтощени от гладуване дребосъчета! Ах, в такива случаи ми идва да отрежа главата на целия свят! И знаете ли какво са направили с децата? Замъкнали ги в приюта за бедни, където ще се научат единствено да просят. Трябва да ви кажа, че там изглежда по-зле, отколкото при бушмените или при хотентотите. Спят само върху снопче слама. Разправят, че им давали и храна… да, така е поне на хартия. Но който не иска да умре от глад в приюта, трябва да тръгне да се скита из селата и да проси от селяните.
— Наистина ли все още съществуват такива ужасни неща?
— Да, господин братовчеде, такива ужасни неща все още съществуват! Например тук в селото има една стара жена на име Льофлер. Цял живот честно е печелила хляба си, съвестно е вършила работата си и дълги години е била прислужница у Зайделманови. Веднъж една лампа се пръснала и горящата газ заляла лицето на жената. Изгорила й и очите. Оттогава тя е сляпа, не може нито да вижда, нито да работи и да печели.
— А Зайделманови?
Вундерлих гръмко се изсмя.
— Зайделманови ли? Ха-ха-ха-ха! Старата Льофлер бе принудена да отиде в приюта. Сега е вече над шейсет и пипнешком се влачи от врата на врата, за да изпроси парче хляб. Представете си само как се чувства в ей това време! Някой хубав ден ще я измъкнат и нея от снега мъртва, вкочанена, и никой няма да пролее и една сълза.