Старчето се настани до печката и опипа тухлите й с длани.
— Олеле! — измърмори то. — Вече няма огън!
— Кумът иска да се стопли — каза тъкачът на жена си. — Жено, я запали пак печката!
Госпожа Хаузер направи угрижена физиономия.
— Въглищата свършиха, мъжо.
— Тогава вземи дърва!
— И дърва нямаме вече. Стигнаха колкото да сваря картофите.
— Ами колко пари са ти останали?
— Десет пфенига!
— Тогава поръчай да ни донесат въглища за тях! А ти хапна ли вече, куме? — обърна се тъкачът към своя гост.
Старчето поклати глава и отправи жаден поглед към супника, който бързо се изпразваше.
— Днес още не съм ял. Бях… хмм, бях при господин Зайделман. Исках да го попитам дали… хмм, е… ама той нищо не дава.
— В такъв случай ела и си вземи!
Човечето не чака да го поканят втори път. Сега вместо шестнайсет, ръцете, които полагаха усилия да унищожат съдържанието на супника, станаха осемнайсет. Когато и последният картоф беше изяден, Хаузер се изправи:
— Да се помолим!
Всички сключиха ръце за молитва:
Благодарим Ти, Боже, за това, че гост ни беше у дома.
А после тъкачът добави и следния куплет:
И този път ний пак сме сити, не ни забрави Божията добрина.
О, дай ни. Боже, дни честити, не ни оставяй Ти в злина!
Той отпусна сключените си ръце. Тогава гостът му подаде костеливата си десница и каза:
— Благодаря ти, кумец! Не знаеш какво добро ми направи. Преди малко споменах, че днес нищичко не съм хапвал, но ще ти призная, че всъщност от завчера вечерта не съм слагал хапка в устата си.
— Мили Боже! — възкликна Хаузер. — Жено, я му отрежи и едно парче хляб!
Жената смутено се покашля.
— И хлябът свърши, мъжо.
— Наистина ли нищо не остана?
— Нито трошица!
Хаузер й хвърли един поглед, който тя веднага разбра. Сложи си кърпата на главата и излезе от стаята. Само след няколко минути жената се върна. Беше ходила до хлебаря и беше дала определените за въглища десет пфенига за хляб. Старецът бе толкова трогнат, че в очите му се появиха сълзи.
— Бог да ви благослови! Но не мога да го взема. На вашите малчугани хлябът е също така необходим.
— Вземи и яж! — настоя Хаузер. — После Едуард ще отиде при Зайделман с четирите парчета, които завършихме днес. За тях ще получим пари и ще можем да си купим най-необходимото. А ти нямаш никакви изгледи да припечелиш някой и друг грош.
— Да, да, така си е — закима старецът и колебливо протегна ръка. — По-рано беше съвсем различно. Аз бях единственият бръснар в цялата околност. А сега има и други, пък и ръцете ми вече треперят така, че не мога да си служа добре с бръснача. Времената стават все по-лоши, а заедно с тях и хората. Научихте ли вече какво се е случило през последната нощ?
— Какво?
— Когато днес рано сутринта въпреки снега и студа лесничеят минавал през гората, кучето му изведнъж спряло пред една преспа и не искало да помръдне оттам. След като лесничеят поразровил снега, открил един труп.
— Ах ти, мили Боже! Замръзнал ли е бил човекът?
— Не, убит!
Тъкачът, жена му и Едуард се смръзнаха на местата си от ужас и не успяха да отронят нито дума. Младежът пръв си възвърна способността да говори и попита:
— Ами кой е той? Човек от селото ли е?
— Офицерът на граничарите, лейтенантът! Един куршум му пронизал главата.
— Значи са били контрабандистите!
— Самият Горски призрак го е извършил.
— Как са го разбрали?
— В джоба на мъртвеца имало следната бележка: „Същото ще се случи с всеки, който досажда на контрабандистите. Горския призрак“.
— Ужасно! — простена госпожа Хаузер.
— Да — кимна старецът. — Така е. Тази сутрин в кръчмата е бил един от пограничните надзиратели и разправял, че миналата нощ през границата се е промъкнала цяла върволица от над трийсетина контрабандисти. Граничарите ги наблюдавали отдалече и не могли да ги заловят.
— Не са могли да ги заловят? Но нали имат пушки! Старецът въздъхна дълбоко:
— Че какво ще направят пушки срещу хората, които са закриляни от Горския призрак?
Тук Хаузер отново се намеси в разговора.
— Куме, не разсъждаваш по християнски. Всичко в този свят следва своя естествен ход и Господ Бог се грижи доброто винаги да побеждава. И в този случай той няма да допусне никакви изключения. Я ми кажи кой и какъв е според теб този Горски призрак?
— Сигурно е живият дявол! — потръпна старецът. — Мога да свидетелствувам за това, защото съм го виждал със собствените си очи. Небето да пази всеки от подобна среща! Като нищо можех да си намеря смъртта.
По гърбовете на семейство Хаузер полазиха ледени тръпки. Те бяха вперили в стареца боязливи и невярващи погледи. Децата страхливо се притискаха едно в друго. Бащата и майката се спогледаха многозначително, сякаш искаха да кажат: „Значи все пак приказките на хората от селото за Горския призрак са верни! Кумът е човек, който заслужава доверие. Щом като той свидетелства за нещо, то трябва да е истина!“