— Хаузер е почтен човек и вярващ християнин. Но е много беден и самият той има деца. Иначе за сирачетата би бил най-подходящият попечител. Впрочем той е в роднински връзки с Байерови.
— Е, тогава ви моля, господин пастор, да приемете от мен необходимите парични средства. Ето ви сто марки за погребението на мъртъвците и ето още двеста марки, от които можете да плащате на Хаузер според възникналите нужди! Най-накрая ще ви дам още и това пакетче. То съдържа други петстотин марки. Нека бъдат използвани за подобряване на условията на живот в местния приют. С пълно доверие оставям всички тези средства във вашите ръце.
Отначало пасторът сякаш онемя и само гледаше втренчено непознатия. Най-сетне успя да продума:
— Господине… нима сте толкова богат, че да раздавате такива суми?
— Мога да се лиша от тези пари.
— Да, да, вярвам ви. Извинете ме за въпроса, но… но… вашата външност…
— … не го издава, знам. Но въпреки това всичко е наред. Мога ли да се надявам, че ще изпълните желанията ми?
— Разбира се, разбира се! Сам ще заведа децата при Хаузер. А сега ми кажете само още едно нещо, драги господине, кому дължа тези дарения?
— Тъкмо това не ми се ще да ви казвам, господин пастор. Иска ми се да остана анонимен дарител. Ако някой попита за мен, просто му кажете, че парите идват от непознат човек. Сбогом!
В следващия миг Арнд вече беше навън. Пасторът остана на мястото си като вцепенен. Но ето че вратата пак се отвори и се показа главата на сестра му.
— За Бога, какво ти е? — попита тя.
— Случи ми се нещо съвсем необикновено — отвърна той със заекване.
— Нещо лошо ли? Какво искаше този непознат човек от теб? Пуснах го да влезе само защото ме попита толкова учтиво.
— Всичко е наред, няма защо да се тревожиш. Непознатият направи нещо много хубаво. Прилича на обикновен работник, но сигурно е нещо съвсем друго, понеже ми даде пари, страшно много пари!
— Много пари ли? Че за какво? За кого?
— За Байерови и за… ах, я остави това сега! Трябва да го догоня! Трябва да му благодаря… трябва да го опозная по-отблизо и да си поговорим по-подробно! Ще му обясня какви грижи ни притискат тук!… Ще изтичам подир него… после ще ти разкажа най-важното!
С тези думи той бързо изхвръкна през вратата. Застанал пред къщата, той огледа улицата в двете посоки, но не видя жива душа. Или не, все пак в този момент някакъв чернобрад мъж се появи иззад ъгъла и се насочи право към пастора.
— Добър вечер! — поздрави той. — Нали днес тук ще има някаква сказка? Къде ще е тя?
— В кръчмата. Спуснете ли се надолу по улицата, няма как да не забележите странноприемницата. Сега е четири часът. Сказката започва в пет. Но я ми кажете, не срещнахте ли един мъж, който преди малко излезе от този дом?
— Не.
Пасторът дори не подозираше, че търсеният от него човек се намираше точно на крачка пред него. Докато траеше краткият разговор между пастора и сестра му, Арнд бе имал достатъчно време на едно закрито място зад къщата да обърне както якето, тъй и шапката си, а освен това да смени едната брада с друга.
След като най-учтиво благодари за получените сведения, той си тръгна. Беше му доставило голямо удоволствие да попита пастора за кръчмата, макар да знаеше много добре пътя до нея.
В странноприемницата цареше голямо оживление, тъй че появяването на Арнд едва ли привлече нечие внимание. На масата за постоянни посетители вече седяха онези жители на селото, които можеха да си позволят преди започване на сказката да изпият по още някоя чаша бира.
Арнд се изкачи горе в залата. Там по-бедните очакваха вече появяването на рентиера Аугуст Зайделман. Детективът видя много лица, млади и стари, белязани от глада, мизерията и вечните грижи. Всички те бяха дошли или защото се надяваха да получат известна утеха и дори някаква помощ от предстоящия по-особен час, или защото по някакъв начин бяха зависими от Зайделманови и се страхуваха, че отсъствието им може да се изтълкува зле за тях и да им се държи сметка.
На един малък подиум беше поставено пиано, а до него — ораторски пулт, върху който лежеше томче с църковни песни. От двете страни бяха наредени меки кресла — за кого, това никой не знаеше.
Из залата се разнесе шепот и шушукане. Никой не се осмели да подеме разговор на висок глас. Тук също никой не обърна внимание на Арнд. Той се промъкна в един ъгъл и седна там.
Наложи се да чака още около половин час. Помещението се изпълваше с все повече и повече хора. После откъм вратата се зададе една колона от най-малко десет-дванайсет души. Облечен в редингот, рентиерът Зайделман крачеше начело. Следваха го собствениците на фирмата Зайделман, баща и син, както и госпожа Зайделман. После идваха служителите им, а накрая вървяха по-важните чиновници от мината „Божия благословия“. Без да поздравят когото и да било, те се отправиха към подиума и насядаха в меките кресла.