След тези думи Аугуст Зайделман измъкна от джоба си някаква хартийка и каза:
— Ето тук съм си отбелязал моите разходи. Осем марки ми струват само влакът и шейната. Към това се прибавя и консумацията по пътя: един грог, едно кафе, два коняка и един шницел с картофи в масло. Струва ми се, че ако ти дам исканите от теб пет марки — при тези думи той побутна споменатата сума към брат си, — така горе-долу ще си оправим сметките. Впрочем, сега ще трябва да се приготвим за посрещането на гостите. Добре постъпихме, като поканихме на вечеря неколцина господа, нали?
— Да — кимна търговецът Зайделман, — ще дойдат пасторът, кметът, лекарят на миньорите, както и някои други големци от Хоентал. Мисля, че скоро ще започнат да пристигат. После можем да преминем в голямата стая. За съжаление на Фриц се налага да отскочи да свърши още някаква работа, както сам ми каза.
— Тази вечер ли? — учуди се рентиерът.
— Да, скъпи чичо, ща не ща, трябва да изляза — Фриц Зайделман се намираше вече на прага на вратата. — Нали знаеш, че предстои балът на нашия клуб! Има да се вършат още сума неща.
След тези думи Фриц се сбогува с баща си и чичо си и няколко минути по-късно излезе от къщата.
Междувременно горе в голямата стая полека-лека гостите се събираха. Заемаха местата си на богато отрупаната маса. Мартин Зайделман постави от двете си страни пастора и кмета на селото. Рентиерът завърза разговор с лекаря на миньорите, който същевременно преглеждаше и бедняците в Хоентал. Този измъчен от прекомерно тежката си работа човек току-що се беше върнал от посещение при болен. Сега разказваше на рентиера тъкмо за това. Ставаше дума за някаква бедна старица.
— Какво й е на жената? — попита Аугуст Зайделман.
— Какво й е ли? хванала я е болестта на мизерията и нищетата, туберкулозата, както почти всички тукашни хора.
— Безнадеждно ли е ? Лекарят вдигна рамене.
— Как да спасиш болен, за когото трябва да плати общината. Та нали, кажи-речи, нищо не бива да му предписвам. Рентиерът смръщи вежди.
— Драги мой, не говорете така! Миналата година доста изпразнихме болничната каса на миньорите.
— Да не би да имате предвид осемстотинте марки, които получавам като заплата.
— Не говоря за това. Но са изхарчени сто и четири марки в аптеката. Помислете само колко много пари за една година!
Лекарят приближи глава до ухото на Аугуст Зайделман, тъй че никой да не може да чуе разговора им.
— Знаете ли, господин Зайделман — прошепна той, — за колко болни трябваше да стигне тази сума?
— Това не ме засяга. Интересуват ме само похарчените пари. Аз съм пълномощник на барон Вилдщайн, собственика на мината, както и на моя брат, който участва с капитали в нейната експлоатация, и следователно съм длъжен да се грижа за интересите им.
— Добре, грижете се, но при това трябва поне донякъде да се съобразявате с фактите. Тези сто и четири марки са изразходвани за двеста и тринайсет случая, господин Зайделман! Значи средно за лекарства се е падала по една марка на повече от двама болни. Няма даже и петдесет пфенига на глава за година! Не бива да го казвам на никого, защото иначе…
— Само това липсваше! Вие сте служител на барона. Впрочем, нали сам удостоверихте, че били все леки заболявания…
— О, о! — прекъсна го лекарят. — А да не би да трябваше да разглася, че здравословното състояние на населението тъкмо в моя район е най-окаяното в цялата страна?
Тук разговорът им бе прекъснат. Домакинът вдигна наздравица за своя брат, като не забрави да го похвали за благородните му и хуманни възгледи, които бил изложил в своя доклад. Чашите весело звъннаха.
Никой не забеляза старата жена, която влезе в същия момент и остана да се държи с две ръце за рамката на вратата. Тя беше сляпа. Косата й бе раздърпана от вятъра, а дрехите й представляваха тънки парцали. Цялото й тяло трепереше от студ.
Гостите отново насядаха и едва тогава Мартин Зайделман забеляза неканената гостенка.
— Какво? — подскочи той. — Старата Льофлер тук? Че какво търси при нас?
— О, не ми се сърдете! — каза жената, докато беззъбите й челюсти се удряха една в друга от студ. — Търся господин пастора Зайделман.
Рентиерът се почувства поласкан, че го нарече пастор. Той стана и направи знак с ръка на брат си, който вече се канеше гневно да я скастри.
— Аз съм търсеният от вас човек, драга госпожо. Какво желаете?
— Днес бях в кръчмата. Едно момче ме заведе. Исках да…
— Какво? Били сте в кръчмата? — попита я грубо. — А не живеете ли в приюта?
— Да, вече от доста време.
— И въпреки това отивате в кръчмата? Струва ми се, че трябва да сте се прибрали в приюта в точно определен час, нали?