— Бях забравил, че шейната на Вундерлих е все още у нас. Искам да му я върна.
— Че защо тази вечер? Нали и утре е ден.
— Остави ме, тате! Когато съм сам, най-добре се справям с мислите си.
— Както желаеш! Но гледай да се върнеш по-скоро! В гората е опасно. Не забравяй Горския призрак!
От събранието Арнд беше поел право към лесничейството. Когато седнаха да вечерят, старият Вундерлих попита за съдържанието на доклада. Арнд му отвърна:
— Нито нещо особено умно, нито нещо особено убедително. Дори ми се струва, че всичко бе направено само за да измъкнат пари от хората.
— Възможно е. От този човек може всичко да се очаква. Значи пари събираха, така ли?
— Ами да.
— Дяволите да го вземат този тип, загдето тъй мами гладуващите клетници и им измъква последните пфениги! Ще го обеся жив за краката, а главата му ще напъхам в някой мравуняк!
— Точно сега, посред зима, ще ви е малко трудничко — усмихна се неговият гост.
— Тогава ще изчакам лятото. Но трябва да увисне на въжето и ако… я гледай, че накъде тръгнахте пак? Арнд се беше изправил на крака.
— Отивам в стаята си, господин братовчеде. Не се тревожете за мен! Възможно е отново да се разходя из гората.
Навън в коридора той срещна Едуард, който искаше да съобщи на лесничея, че му е върнал шейната. Арнд отговори на поздрава на младежа и се заизкачва нагоре по стъпалата.
Той влезе в стаята си, без да запали лампата, приближи се до прозореца и погледна навън към побелелия от сняг пейзаж. Внезапно Арнд се стъписа, бързо се отдръпна малко назад и от по-безопасно разстояние отново хвърли поглед навън.
Онова, което видя, бе напълно достатъчно, за да накара някой донякъде боязлив човек да изтръпне от страх. Между трите бора, където бяха намерили убития граничар, тоест недалеч от самата гора, безмълвно и неподвижно изправена в снега, стоеше някаква бяла фигура.
„Това е Горския призрак! — светкавично мина през ума на Арнд. — Сега трябва да действам!“
Бързо отвори единия от куфарите, извади от него чаршаф и няколко предмета, които му служеха за дегизиране, и се втурна надолу по стъпалата. После пъргаво изтича през предната врата и излезе на открито. Навън се загърна в белия чаршаф и започна да описва широка дъга, заобикаляйки лесничейството, с намерение да се появи в гръб на Призрака. Така се добра до гората, която на онова място беше доста рядка. След като достигна целта си, свали чаршафа, защото той преди всичко трябваше да го направи трудно забележим, докато минава през откритите места. А тук наоколо имаше достатъчно храсти за прикритие и чаршафът само щеше да му пречи.
После Арнд се приведе и внимателно продължи да се промъква напред. И не се бе излъгал — точно пред него изникна бялата фигура като забит в снега стълб — едно загадъчно Нещо.
„Аха — помисли си Арнд, — значи така изглежда Горския призрак! Но както ми се струва, този тип очаква Хаузер. В никакъв случай не бива да го изпускам из очи. Ако иска да говори с Едуард, сигурно няма да го направи толкова близо до лесничейството, а ще изчака, докато младежът излезе, после, прикривайки се зад дърветата, бързо ще се втурне успоредно на пътя и ще го изненада на подходящо място. Ще се опитам да го проследя, защото трябва да чуя какво толкова има да казва Горския призрак на младия Хаузер.“
Арнд не се излъга в предположенията си. Когато след известно време Едуард излезе от лесничейството, в неподвижния бял стълб се появиха признаци на живот. Той предпазливо се запромъква между първите дървета на гората, също както човек гази в дълбокия сняг. Арнд тайно го последва, търсейки прикритие зад всеки ствол.
Младият Хаузер изобщо не подозираше, че някой го наблюдава и следи. Крачеше надолу по пътя, потънал в мислите си, докато внезапно се стресна, защото се разнесе силен и груб глас, който извика: „Стой!“
Само тази единствена думичка „стой!“ напълно бе в състояние да накара самотния странник да потрепери от страх, защото не е шега работа някой да те изненада по такъв начин в лунна нощ сред гората. В случая обаче на всичко отгоре този вик дойде от онази зловеща фигура, която се показа между храсталаците точно такава, каквато старият кум я беше описал на Хаузерови. Бялото видение изглеждаше по-високо от нормалния човешки бой. Силуетът му хем имаше човешки форми, хем не приличаше съвсем на човек. И всичко по него беше бяло, дори и лицето, на което личаха само две тъмни кръгчета, навярно очните кухини, както и широка черна черта на онова място, където се намира устата на човек от плът и кръв.
Едуард се закова там, където си беше. Имаше чувството, че кръвта му се смръзва в жилите. Огледа се наляво и надясно. Иначе не посмя да направи никакво друго движение. А пък да проговори — изобщо не беше в състояние. Просто напълно безпомощен изчакваше да види какво ще направи с него Горския призрак.