Този удар улучи целта си. Едуард потрепери. Съпротивата му, кажи-речи, бе вече сломена.
— Само това не, само това не! — възкликна той умолително.
— Твоите молби няма да ти помогнат! — сряза го Горския призрак. Страхът и суеверието на младежа му бяха добре дошли и той ги използва с нечувано безочие. — Аз съм призрак, а призраците нямат сърце. От теб искам ясен отговор — да или не!
— Аз… аз не мога!
— Значи Енгелхен ще трябва да умре! Тогава изведнъж на Едуард му хрумна една мисъл и каза думи, подсказани му от отчаянието:
— Бог ще закриля Енгелхен, а той е много по-могъщ от Горския призрак!
— Голям хитрец си бе, синко! — учудващо кротко му отвърна бялата фигура. — Все повече се убеждавам, че ще можем да те използваме много добре. И така, не си мисли, че ще се измъкнеш от мрежите ми! Но все пак ще ти дам време да размислиш. Пак ще си поговорим. Засега заплахата ми остава в сила. Ангелика Хофман е в смъртна опасност, ако до следващата ни среща не си решил да приемеш предложението ми. И още нещо. От теб искам да мълчиш. От мен да мине — можеш да разказваш, че си видял Горския призрак в гората. Нека хората знаят, че съм винаги там, където е необходимо. Ала не бива да раздрънкваш онова, за което разговаряхме. Ясно ли е? Разприказваш ли се, макар пред един-единствен човек, ще си отмъстя и на теб, и на твоите близки!
— Не, не, ще мълча! — припряно го увери Едуард. — В твой интерес е да спазиш обещанието си. Хайде, изчезвай!
Едуард си тръгна. След три крачки започна да тича и скоро изчезна в гората. Но Горския призрак още доста време остана неподвижен на мястото си с властнически протегната подир него ръка.
Едуард страшно бързаше да се прибере в Хоентал. Когато стигна в селото, все още не беше кой знае колко късно. Той се поколеба дали веднага да се прибере у дома, защото добре знаеше, че няма да може да заспи. Срещата с Горския призрак занимаваше мислите му повече, отколкото сам искаше да си признае. Ето защо бавно закрачи нагоре по улицата.
По едно време срещу него се зададе някакво момиче и когато вече се канеше бързо да мине покрай него, той позна Ангелика, макар че заради студа беше увила цялата си глава с широк шал.
— Енгелхен! — подвикна той полугласно.
— Какво има? — кратко попита тя, като се спря, но без да го погледне в очите.
Едуард пристъпи съвсем близо до нея.
— Остава ли в сила онова, което ми каза? Наистина ли ще отидеш на бала?
— Да.
— Добре, тогава и аз ще отида.
— На увеселението ли? — изсмя се тя. — Че то е само за поканени гости.
— Друго имам предвид. Ще отида при контрабандистите. При тези думи Ангелика видимо се изплаши. Но още в следващия миг си помисли, че всичко това са само празни приказки.
— И как ще си изпълниш заканата? — попита го тя.
— Много просто. Току-що имах честта да разговарям с Горския призрак!
— Боже мили! И нищо лошо ли не ти направи?
— Че какво да ми направи? Напротив, дори беше много любезен с мен и ми обеща цял куп пари.
— Това… това е невъзможно!
— Казвам ти самата истина. Бих могъл да ти разправя и други неща, но не искам. Обещах да мълча.
Енгелхен замислено заби поглед в земята. Цялата работа й се струваше твърде съмнителна и нечиста. Най-сетне тя пак вдигна глава.
— Ами ти? Как ще постъпиш?
— Ще си остана почтен човек и няма да се поддам на изкушението. Ако си разумна, и ти ще направиш така.
— Аз ли? Да не би да мислиш, че ще се подлъжа да започна да се занимавам с контрабанда?
— Не, но твоята почтеност ще бъде поставена на изпитание по време на бала с маски.
С тези думи Едуард не искаше да каже нищо лошо, но въпреки това Енгелхен му се разсърди. Тя нахакано му обърна гръб и само рече:
— Лека нощ!
Едуард въздъхна и продължи пътя си в потиснато настроение.
„Непременно трябва да отида на бала — каза си той. — Имам чувството, че там я застрашава някаква опасност. Да става каквото ще, но на всяка цена ще закрилям Енгелхен!“
Когато Горския призрак се спря край пътя, за да издебне Едуард и да го спре, Арнд се опита да се промъкне възможно по-близо до него. Намери подходящо прикритие зад няколко нагъсто растящи едно до друго млади дъбови дръвчета, по които все още имаше останала суха шума. Там той се озова толкова близо до зловещата бяла фигура, че разбираше всяка дума от разговора и много добре можеше да огледа загадъчното същество. Наблюденията му потвърдиха, че пред него бе застанал човек, който действително се беше загърнал с чаршаф от глава до пети. Арнд ясно различаваше всички подробности, понеже луната грееше на небето и освен това снегът искреше и отразяваше светлината й. Детективът побърза да се възползва от това обстоятелство. Внимателно огледа краищата на чаршафа и в един от ъглите му успя да различи две букви — М. и Т.