Бяха толкова слисани, че никой не зададе какъвто и да било въпрос, макар в очите им ясно да си личеше желанието да чуят и научат нещо повече.
Само Едуард успя да преодолее обзелия го суеверен страх дотолкова, че съвсем делово да попита за онова, което бе най-близко до ума, като все пак не успя да овладее треперенето на гласа си.
— Ами защо досега кумът никога не ни е разказвал за срещата си с Горския призрак?
— Лесно ти е да питаш! Да не би да смяташ, че кумът си е измислил всичко ей тъй на, сега в момента? Не, не, хич не ме прекъсвай! Няма защо да се извиняваш. Ще отговоря на въпросите ти, но нека преди това дребосъците да излязат от стаята! — При тези думи той посочи към малките братчета и сестричета на Едуард. — Щом ще говоря, това не бива да става пред хора, на които не може да се разчита.
Изпратиха петте хлапета в килера. Без да възразяват, те най-послушно излязоха от стаята, но оставиха вратата на съседното помещение полуотворена и започнаха да се боричкат за мястото пред пролуката й, защото просто изгаряха от любопитство да доловят нещо от разказа на кума за страшната му среща с Горския призрак. Ала тъй или иначе, усилията им останаха напразни, понеже старецът заговори тихо, с предпазливо снишен глас. До затаилите дъх малчугани в килера достигаше само сухата му кашлица, която той напразно се мъчеше да потисне, както и смаяните, изплашени и заклинателни възклицания, издавани от време на време от родителите им и Едуард.
— Самият Горски призрак ми заповяда да мълча като гроб — поде старецът веднага щом вратата се затвори зад петимата малчугани. В същото време той боязливо се огледа наоколо, сякаш смяташе за недотам изключена възможността зловещото същество, за чието предупреждение току-що стана дума, внезапно да се появи пред него в ролята на разгневен отмъстител. После продължи: — И ме заплаши…
— За Бога, куме! — изпелтечи жената. — Не желая нищо да чуя! Но Едуард и тъкачът й направиха знак да мълчи.
— Продължавай! — подкани Хаузер стареца. — Как се случи всичко, кога и къде?
— Беше преди около месец — заразказва гостът, — когато отидох в гората да събирам дърва и тъмнината ме изненада там. Бях принуден често да сядам на коша и да си почивам, защото стомахът ме присвиваше от глад, а краката ми трепереха от слабост. Най-сетне метнах товара си на гръб и се заклатушках през Шведеншлухт1, за да съкратя пътя до селото.
— Аха — обади се Хаузер, — през Шведеншлухт! Открай време там си е страшно и зловещо.
— И аз си го помислих — кимна старецът, — докато крачка по крачка бавно газех из дълбокия сняг. Над десния склон се беше показала луната. Изглеждаше ми твърде странна, ликът й не беше тъй дружелюбен както обикновено. Отляво се издигаха онези гъсти храсталаци — всички ги знаете. Вятърът шумолеше в клоните им. Имах чувството, че шептят гласчетата на стотици духове. Внезапно нещо черно прелетя съвсем близо пред лицето ми. При обикновени обстоятелства навярно щях да си помисля — бухал! Обаче през онази вечер всичко около мен беше толкова зловещо и загадъчно — изкривеният лик на луната, шепотът в клоните и тъмната сянка, преминала току покрай главата ми, изобщо всичко ми изглеждаше така, че от уплаха изпуснах тояжката, на която се подпирах.
Старецът направи кратка пауза. Обзелото го силно вълнение явно затрудняваше дишането му. Сковани от трескаво напрежение, Хаузерови мълчаха. В стаята стана толкова тихо, че се чуваше шумоленето на децата зад притворената врата на съседното помещение. След малко кумът отново поде разказа си:
— Наведох се, за да си взема тояжката. Когато се изправих… ммда, какво да ви кажа? Направо се вцепених, не можех да помръдна и малкото си пръстче, нито пък да издам какъвто и да било звук. Вдясно горе на голия склон стоеше изправена някаква бяла фигура, обляна от лунната светлина. Силуетът повдигна повелително ръка и се разнесе толкова глух и злокобен глас, сякаш идваше от някой гроб: „Какво правиш тук, ти, жалко и нищожно човече?“… И аз не знам какво съм отговорил и направил. От страх и ужас не бях на себе си. Струва ми се, че се опитах да подаря на онова зловещо същество както с толкоз труд и мъка събраните дърва, тъй и коша заедно с последните три пфенига, които се търкаляха в джоба ми. Мисля така, защото по едно време бялата фигура ми подвикна: „Не ми трябват боклуците ти! Аз съм всемогъщият Горски призрак. Омитай се оттук и тежко ти и горко, ако в селото кажеш на някого за нашата среща! Ще ти се явя в полунощ и ще ти извия врата!“… Можете да си представите как си плюх на петите. Полумъртъв се прибрах у дома. Никому не съм споменавал за тази история.