— Сега ще остана тук да чакам, докато онзи подлец се появи — заяви непознатият, като влезе в помещението и затвори вратата зад себе си.
— Да, направете ми тази услуга! Иначе наистина няма да знам вече дали все още съм собственикът на „Златния вол“, или пък…
— … или пък самият вие сте този златен вол! — засмя се човекът със сините очила. — Е, шегата настрана, господине! Успокойте се и ми донесете още една бира!
След като изпълни желанието му, Биндер с тежка въздишка се стовари на един стол до своя гост, така че се разнесе силно пращене.
— А познавате ли русокосия? — попита той с несигурен глас.
— Хмм! Всъщност не би трябвало да го издавам, но тъй като ви е изиграл толкова лош номер, все пак ще ви кажа — той е полицай.
Биндер ококори очи. В него започна да се събужда лошо предчувствие.
— Полицай! — повтори той. — А може би дори е и таен? И как се казва?
— Струва ми се Арнд.
— Арнд ли? — извика съдържателят и отново се разтрепери.
Арнд! Та това бе човекът, за когото брат му го беше предизвестил…
— Да — продължи междувременно непознатият със своите разкрития за русокосия. — Както се говори, той живеел при стария лесничей Вундерлих.
— Странно.
— Странно ли? — попитаха сините очила. — Защо?
— Казах го… казах го само ей така. Изпод сините очила му бе отправен бърз подозрителен поглед.
— Да не би да го познавате, този Арнд?
— Съвсем не — побърза да отрече съдържателят със зле изиграна чистосърдечност.
— Е, ами тогава пазете се от него!
— Да се пазя? Аз? От къде на къде?
— Защото сте от посветените хора на Горския призрак, а и на него, и на помагачите му Арнд е решил да…
След тези думи непознатият прекара показалец около врата си и после посочи към тавана.
На добрия Биндер започна да му става все по-задушно и по-задушно. Рояк от мисли нахлуваха в главата му и там безнадеждно се заплитаха в кълбо.
Ако русокосият беше споменатият от брат му детектив, който искаше да залови Горския призрак заедно с всички контрабандисти, тогава естествено той беше по следите и на сините очила. Но от своя страна този човек беше вече предупреден и щеше много да внимава да не влезе в някой капан, и щеше да избегне клопката, с чието поставяне съдържателят на „Златния вол“ се бе чувствал толкова горд в продължение на броени минути. На всичко отгоре с цялата си хитрост и находчивост Биндер не бе постигнал нищо друго, освен сам да се изложи на опасността да бъде заподозрян от контрабандистите като шпионин и така да си навлече тяхното отмъщение. За да прикрие смущението, в което беше изпаднал, той се обърна към спрелия стенен часовник и ни в клин, ни в ръкав каза:
— Ха, часовникът!
После взе един стол, стъпи върху него и започна да го навива. Отдаде се на това свое занимание с такава съсредоточеност, че изобщо не забеляза как зад гърба му човекът със сините очила се зае да върши странни неща с мустаците и дрехите си, както и да обръща шапката си. После непознатият изтри няколко пъти лицето си с едно парцалче. Всичко това бЕ извършено с учудваща бързина и лекота, без човекът изобщо да прекъсва разговора.
— Значи не мислите, че ще успее, така ли?
— В никакъв случай! — увери го Биндер.
— Би било страшно жалко за нашата сделка от пет хиляди марки.
Съдържателят старателно издърпа веригата на едната тежест.
— Все ще успея да го заблудя.
— Направете го, драги! Сигурно няма да ви е трудно. Вие сте хитрец, а неговата физиономия изглежда твърде глуповата.
Съдържателят шумно изтегли нагоре и другата тежест на часовника. После внимателно и нежно побутна махалото да тръгне. В същото време се разприказва:
— Да, едва ли точно той пък ще е човекът, който ще свърши тази работа. Ако искаш да заловиш Горския призрак, трябва да подхванеш съвсем иначе нещата. Любопитен съм да видя дали пак ще дойде. Но на мен лично хич не ми е притрябвал. Той е глупак и освен това никак не обичам да ми идват полицаи в къщата. Нека този загубеняк върви по дяволите!… Тъй, ето че старият раздрънкан часовник пак върви. А сега да видим…
Той слезе от стола и се обърна. Мигновено на лицето му се появи неописуемо изражение. Просто се вкамени с широко отворена уста, защото човекът, който си пиеше бирата пред него, съвсем не беше вече чернокосият със сините очила, а „глупакът“, „загубенякът“, тоест русокосият.
— Да се е мяркал насам пак онзи, докато ме нямаше? — попита го новият посетител така, сякаш току-що бе седнал на мястото си. Гласът му беше съвсем различен от гласа на човека със сините очила.
— Ко… Ко… Кой, бе? — заекна съдържателят.
— Е, ами чернокосият — усмихна се русият най-невинно.