— Та той то… току-що седеше ту… ту… ту…
— Ще престанете ли най-сетне да тутукате? — търпеливо го попита посетителят. — Нищо, аз не бързам.
— Съ… съ… съвсем се обърках.
— Много лошо. Това е неприятен признак за изчезване на паметта и за старческо оглупяване. За щастие мога веднага да ви помогна: вие сте господин Биндер, собственик на „Златния вол“ и имате брат в столицата, който работи в криминалната полиция. Я седнете тук! Така! А сега ми кажете получавали ли сте в последно време писмо от брат си?
Съдържателят на „Златния вол“ пое дълбоко дъх. Вече разбра, че пред него седи очакваният детектив, и затова окончателно се предаде.
— Да, получих.
— И какво пишеше в писмото? — продължи разпитът.
— Тъй като и бездруго вече знаете всичко, мога да ви кажа. Пишеше, че един таен полицай от столицата на име Арнд ще отседне при лесничея Вундерлих и ще ме посети. Да съм му окажел всякаква помощ и подкрепа.
— И този полицай съм аз, драги ми господин Биндер.
— Вече го разбрах. Освен това го спомена и чернокосият със сините очила. Той е много опасен тип и се занимава с контрабанда.
— Не, той не, само така казва, за да може да попадне на следите на Горския призрак.
Най-сетне достопочтеният стопанин на „Златния вол“ отново присви едното си око по своя маниер, защото в момента бе осенен от една мисъл.
— Аха, е, вече взе да ми се изяснява! — каза той. — Навярно сте негов колега, а?
— Нещо повече от колега.
— А аз си помислих, че той действително иска да контрабандира стоки, и за да го подмамя да влезе в капана, го метнах с какви ли не опашати лъжи.
— Няма значение. Само не бива да му казвате право в очите, че е глупак и загубеняк.
Съдържателят размаха и двете си ръце, сякаш да се защити.
— Но всъщност съвсем не мисля така, господине! Не бива да ми се сърдите! Я ми кажете по-добре къде е сега вашият колега!
— Ами тук, пъхнал се е в моя костюм. Внимавайте! Арнд подгъна пешовете на пардесюто си, облече го, пръстите му опипаха нещо по колана и веднага по краката му се спуснаха крачолите на черен панталон. После смени русата перука и русите мустаци с черни, сложи си сини очила, обърна наопаки шапката си и… чернокосият застана пред съдържателя. Даже чертите на лицето му изглеждаха някак променени.
С нарастващо слисване, но и с радост Биндер следеше промяната му. Сега вече си възвърна душевното равновесие.
— Че кой можеше да си представи подобно нещо! — въодушевено възкликна той. — Двама мъже и все пак едно и също лице! По този начин… е, да, така може да се заблуди дори и някой голям хитрец! Ами как да си обясня следното: веднага изтичах подир вас, но не ви видях на улицата. Защо? .
— Изобщо не съм излизал на улицата. Винаги отивах само в кухнята.
— В кухнята ли? Но там са жена ми, синът и дъщеря ми!
— Ами да. Тримата ми помагаха.
— Какво?… Значи са знаели?
— Така е. Когато дойдох тук, вие не си бяхте у дома. Затова най-напред се представих на вашите близки. Реших да се предреша само за да се убедя дали вие с вашето остро зрение, бистър ум и находчивост ще разкриете триковете ми.
— Моето остро зрение и бистър ум! — повтори Биндер и се почеса зад ухото.
— Е, не ми се сърдете… седнете пак при мен! Радвам се, че сме сами. Можем спокойно да разговаряме, нали?
— Съвсем спокойно. По това време обикновено не идват посетители.
— Вашият брат ме изпраща при вас с убеждението, че ще можете да ни бъдете полезен.
— Няма да ви разочаровам. Вярно, че все още не знам много точно за какво става въпрос, но ако действително искате да заловите Горския призрак, аз съм с вас. Но едно ще трябва да ви кажа: туй е много трудна и опасна работа.
— Затова пък успехът ще е толкова по-сладък, драги Биндер! В най-скоро време трябва да се сложи край на престъпленията на Призрака.
— И какво ще правя аз?
— Засега нищо определено. Ту на едно, ту на друго място се нуждая от доверени хора. Така се сетих и за вас.
— Радвам се — увери го съдържателят. — Много се радвам.
— Освен това искам да знам дали, ако ми се наложи, ще мога по всяко време да намеря при вас подслон.
— Е, ама разбира се! Една стая ще бъде винаги свободна.
— Добре — кимна Арнд. — Май засега това бе най-важното, но вече ще трябва да тръгвам. Не след дълго пак ще дойда. Ще се радвам, ако дотогава стаята ми бъде приготвена. Когато идвам предрешен, винаги съвсем незабележимо ще се разкривам пред вас с думата „непознатият“.
След като си стиснаха здраво ръцете, те се разделиха и най-сетне съдържателят има възможността да го види как върви по улицата.
Шеста глава