Зашифрованото съобщение
Няколко часа по-късно един човек с червена коса и голяма червеникава брада влезе в помещението за посетители на „Златния вол“. Носеше обичайното облекло на планинците, но нямаше вид на най-обикновен работник. Той махна с ръка на съдържателя да го последва и след малко двамата се озоваха зад отворената врата на зимника.
— Какво желаете, господине? — малко учудено попита съдържателят.
— Непознатият! — бе тихият отговор.
— Дявол го взел, всъщност в колко най-различни външности се подвизавате в световната история? — удиви се Биндер. — Но идвате тъкмо на време. Имам да ви съобщя нещо важно.
— Наистина ли? Толкова скоро? Ето такива съюзници ми трябват. И така, какво има?
— Преди около час тук бяха двама мъже, които никога досега не съм виждал. Тъй като вие бяхте събудили в мен вече някои подозрения, оставих двамата сами в помещението, но се скрих зад вратата и започнах да подслушвам. Те разговаряха полугласно и успях да разбера само, че ставаше дума за някакъв голям дъб, където щели да получат указания. Тръгнаха си преди трийсетина минути.
— Преди трийсет минути? Тогава нямам време за губене. Ако тръгна пеша, пътят е много дълъг. Може ли тук отнякъде да се намери кон?
— Хмм! Бих могъл да ви дам една стара кранта. Да не би да искате да яздите?
— Разбира се.
— Олеле, твърде рисковано е. От години кафявият ми кон не е носил ездач на гърба си.
— Няма значение, все ще се справя с него. Трябва бързо да се прибера в лесничейството и да направя всичко възможно да разбера какво са имали предвид двамата. Ще ви доведа или ще ви изпратя коня още утре.
— Добре, добре — рече съдържателят и бързо се отдалечи. Броени минути по-късно Арнд излезе с крантата от града и потъна във вечерния сумрак.
Малко преди да стигне до селото Хоентал, той свърна встрани. Не му се искаше да се мярка в селището в този вид, за да не събужда излишно любопитството на хората. После отново излезе на пътя за лесничейството. Не след дълго забеляза пред себе си един човек, когото скоро настигна. Дръпна поводите и животното спря.
— А-а! Вие ли сте! Добър вечер! — подвикна той.
Едуард Хаузер учудено огледа ездача и коня.
— Добър вечер! — отвърна на поздрава. — С какво мога да ви услужа?
— Да ми услужите? Ах, да! Значи не ме познахте — каза Арнд и с дясната си ръка направи движение от лявото си ухо към дясното. — Аз съм…
— А-а! Наистина не ви познах. Добре, че се срещаме. Тръгнал съм към лесничейството, за да ви видя.
— Мене? Значи имате да ми казвате нещо важно, така ли? Младият Хаузер припряно кимна.
— Не знам дали съм прав, или не, но ми се струва, че направих важно откритие, което… Арнд го прекъсна.
— Почакайте! Както разбирам, в случая ще е необходим по-продължителен разговор. Всъщност нямам много време, понеже бързам за лесничейството, но въпреки това ей сега слизам от коня и…
Този път Едуард прекъсна Арнд:
— Недейте! Продължете да яздите ходом! Може и да не е съвсем бавно. Имам здрави бели дробове и ще вървя до вас. Така, без да губите време, ще изслушате какво искам да ви съобщя.
— Съгласен съм — кимна Арнд. — И така, напред! Разказвайте!
Едуард се хвана леко с ръка за поводите на животното и енергично закрачи до ездача към гората. Същевременно започна подробния си доклад.
— Трябва да ви кажа, че днес проявих лекомислие и изпих една бира в кръчмата.
— Охо! — усмихна се Арнд.
— Да, направих го, но имах основателна причина. Един познат на баща ми ме помоли да кажа нещо на кръчмаря и така попаднах в кръчмата. Беше в ранния следобед. А сега внимавайте! Когато влязох в помещението за посетители, видях там да седят двама мъже, които не познавах. Със сигурност не бяха тукашни. Погледнах ги бегло и си помислих: „Тези двамата хич не ми харесват!“ В същото време забелязах, че един от тях настоятелно ме гледа и си търка окото. Иначе това изобщо нямаше да ми направи впечатление, но ето че и другият направи същото. После вратата внезапно се отвори и влязоха неколцина от местните хора. И те взеха да си трият едното око. Тогава вече се озадачих. Арнд внимателно слушаше разказа му и кимаше с глава.
— Трябва да ви похваля, Едуард Хаузер. Надарен сте с голяма наблюдателност. Но преди всичко един въпрос: с коя ръка посягаха и към кое око?
— Без изключение с дясната ръка към дясното око.
— Значи това е таен знак за разпознаване. Продължавайте! Що за хора бяха местните жители, които се присъединиха към двамата?
— В селото никой не гледа на тях с добро око.
— А разговаряха ли с двамата непознати?
— Да, всички се събраха на една маса и завързаха разговор, но приказваха за най-обикновени неща. Доста време ги подслушвах и именно заради това си поръчах една бира. Не исках само да седя ей така и да им направя впечатление. Но в края на краищата трябваше да си тръгна, иначе кръчмарят, а може би и местните хора щяха да ме заподозрат. Нали се знае, че нямам пари, за да кисна по кръчмите.