— Ами после какво направихте? — попита Арнд. — Не се ли скрихте някъде, за да видите с какво ще се заловят тези мъже?
— Искаше ми се, но цялата работа се проточи твърде дълго. И тогава ми хрумна нещо друго. Сетих се за големия стар дъб, където според вас контрабандистите си правят тайните срещи. Лесничеят ми разказа за това, когато по ваше нареждане го попитах за разпознавателните знаци. Не ми излизаше от главата мисълта, че може би още днес там ще се състои среща на контрабандистите. Ето защо побързах да се прибера у дома и да взема един чаршаф. Пъхнал съм го под якето. А сега бях тръгнал към лесничейството при вас, за да ви поканя заедно с мен да тръгнете по следите на онези мъже.
— Отлично — похвали го Арнд. — Преди всичко намирам, че е чудесно, че сте се сетил и за чаршафа. Елате с мен до лесничейството, а после ще отидем да наблюдаваме околността на дъба! Или… хрумна ми нещо по-добро. Ще се върна сам в лесничейството и малко по-късно ще ви последвам. А вие избързайте да стигнете малко по-рано при дървото. Смятате ли, че ще можете да се промъкнете незабелязано до там?
— До дъба ли? О-о, като нищо! Никой няма да ме види.
— Е, тогава нека опитаме! Идете при дъба и внимателно наблюдавайте какво ще се случи там! Аз ще ви последвам. Доколкото си спомням, в непосредствена близост до дъба се издига един голям бор или смърч. Така ли е?
— Смърч е.
— Долните му клони са много широки и гъсти и почти допират земята. Там ще намерите чудесно скривалище. Но бъдете предпазлив, да не съборите снега от клоните!
Арнд смуши коня и продължи. Когато скочи от седлото пред лесничейството, на вратата се показа Вундерлих, за да огледа неочаквания ездач. Детективът се засмя, посегна с десницата си от лявото ухо към дясното и каза:
— Аз съм, господин братовчеде!
— Мътните го взели! Вие ли сте? Че откъде докопахте тази кранта?
— От „Златния вол“ е. Има ли къде да я подслоним през нощта?
— Значи нещо между вол и кон. Е, ама разбира се! Ще го настаня в обора. Рано сутринта помощникът ми ще го върне в града, ако не ви трябва повече. Влезте засега в топлата стая при нас!
— Благодаря ви, но веднага пак тръгвам. Само ви моля да оставите нещо за ядене в моята стаичка, за да не ви безпокоя, когато се върна!
Старият Вундерлих кимна в знак на съгласие. После приближи глава до самото ухо на тайния полицай и прошепна:
— Внимавайте, господин братовчеде! Един от граничарите беше тук, едно младо момче, което от време на време ме посещава. С нещо съм му допаднал, а и знае, че умея да мълча. Та той спомена, че тази вечер щял да падне добър улов.
— А каза ли къде?
— Все още и самият той не знаеше. Но от различните приготовления си направил заключението, че става въпрос за „Финкенфанг“.
— Разбирам. Човекът не е искал да раздрънка всичко и все пак се е постарал да бъде ясен. Намекнал е за мястото, което очевидно се нарича така. Е, ще видим.
Арнд бързо отиде в стаичката си, свали маскировката, взе всички необходими неща и по заобиколен път се отправи към дъба. Недалеч от огромното дърво срещу него се зададе някакъв човек и той едва намери време да се прикрие зад един ствол. Човешкият силует пъргаво премина покрай него и скоро изчезна. Арнд продължи пътя си с удвоена предпазливост и най-сетне се добра до споменатия клонест смърч. Наведе се и надникна под натежалите от сняг клони.
— Тук съм — дочу приглушения глас на Едуард. — Елате! Ще се отдръпна малко да ви направя място.
Детективът се промъкна в скривалището толкова предпазливо, че клоните почти не помръднаха. Нито една снежинка не падна от тях. Двамата залегнаха един до друг на земята. Дори да минеше съвсем наблизо никой човек, нямаше и да предположи, че под клоните на смърча бяха нащрек два чифта очи и два чифта уши.
— Срещнах един по пътя. Тук идва ли вече някой? — обади се Арнд.
— Даже неколцина.
— Не разпознахте ли някого от тях?
— Нито един. Всички мъже бяха с маски, с високо вдигнати яки и ниско нахлупени шапки. Правеха нещо по ствола на дъба, при което палеха клечки кибрит.
— Кибрит ли? Та това е такава непредпазливост, която човек изобщо не би трябвало да очаква от контрабандистите! Но продължете! Какво се случи по-нататък?
— Вземаха нещо в ръка и известно време го държаха. Предполагам, че беше бележка, която четяха.
— Сигурно е съдържала някакви указания. А после какво правеха с нея? Някой взе ли я?