— Но сега все пак се осмели да проговориш. Защо? — настоятелно попита Хаузер.
— Защото иначе щях да се пръсна. Все пред някого трябваше да сваля този товар от сърцето си.
— Добре, добре, куме. Можеш да бъдеш сигурен, че Хаузерови няма да се раздрънкат.
— Знам го и сега наистина се чувствам по-добре. Но вие чухте кой е Горския призрак — самият дявол в човешки образ! Небето да ни пази от неговите злодеяния!… А сега най-сетне си тръгвам. Вие си имате работа. Всяка минута ви е скъпа. Още веднъж хиляди благодарности за всичко!
Той подаде на всички ръка. По стар обичай Хаузер го придружи до пътната врата. Тъкмо заставаха на прага й, по улицата с весел звън премина шейна с два коня. В нея седеше някакъв мъж, целият затрупан с дебели топли кожи.
— Някакъв непознат — обади се старецът. Но Хаузер му обясни:
— Ами! Как ще е непознат? Е, да, очите ти все повече отслабват. Беше рентиерът Зайделман, братът на тукашния търговец.
— Онзи апостол на братската обич ли? Тежко ни и горко! Това не означава нищо добро! Винаги, когато дойде в селото, тук се случва някакво нещастие. Лоши времена, лоши времена настанаха, кумец! Бъди жив и здрав!
Когато Ангелика Хофман занесе ведрата с вода в кухнята на майка си и после влезе във всекидневната, баща й стоеше изправен до масата и тъкмо проверяваше качеството на едно току-що изтъкано парче плат. И тази стая беше малка, но все пак издаваше, че хората са по-заможни от Хаузерови, които имаха да изхранват шест гладни гърла, докато Ангелика бе единственото дете на родителите си.
Баща й хвърли навъсен поглед и попита:
— Къде беше?
— За вода.
— Ти самата ли ходи до кладенеца? Тя смутено се засуети около прозореца, като се обърна с гръб към баща си.
— Е? Ще отговориш ли? — остро попита той.
— Едуард отиде вместо мен — с тих глас призна тя.
— Едуард и пак Едуард! — недоволно изръмжа той. — Този голтак!
— И ние не сме богати.
— Толкоз повече имаме причина да се стремим към богатство!
Ангелика погледна баща си с нескрито учудване.
— Ние и богатство? — попита тя. — Навярно няма да го бъде и до Страшния съд.
— Не говори такива глупости! — изръмжа Хофман. — Ти си млада и хубава. Хич не е изключено някой заможен младеж да ти хвърли око.
Засрамена, тя извърна глава. Но баща й беше упорит човек. Пристъпи до нея и настоятелно продължи:
— Е, как стоят нещата? Всички търчат подир теб и … — Никого не харесвам! — припряно отвърна тя.
— Никого ли? Я виж ти! Това навярно означава „никого освен Едуард“, нали? — Тези думи на баща й прозвучаха със злобна подигравка. После гласът му отново стана господарски и груб: — Чакам отговор! Нали той е твоят любим?
— Не! — възпротиви се тя. Баща й се изсмя.
— Мен не можеш да баламосваш! Да не би да мислиш, че не знам какво става зад гърба ми?
— Нищо, ама хич нищо не става!
— Тъй ли? Нима все още не ти е приказвал за любов и други подобни неща?
— Нито дума!
Понеже Ангелика му отговори толкова ясно и решително, старият малко посмени тона:
— Е, та аз нямам нищо против него… той е много мило момче… ала в техния дом ги е притиснала голяма беднотия. Вие двамата не си подхождате. Вече се опасявах, че имате тайна връзка и сте се разбрали помежду си. Ако не е вярно, толкоз по-добре, защото и бездруго никога нямаше да дам съгласието си. Сега знаеш как стоят нещата и можеш да се съобразяваш с мнението ми.
Той нагъна изработения от него плат, облече си палтото и излезе, за да го занесе на Зайделман.
Четвърт час по-късно влезе в дома на Зайделманови през една врата, на която пишеше „кантора“. Млад човек с навъсено лице седеше пред едно бюро и нещо пишеше. Той беше Фриц Зайделман, синът на търговеца Мартин Зайделман. Беше едва среден на ръст, но с яко телосложение и все пак във външността му имаше нещо контешко. Съответно и поведението му беше такова. Когато видя тъкача Хофман, лицето му, което в момента не издаваше особено ведро настроение, бързо просия.
— А-а, вие ли сте? — отвърна той на скромния поздрав на Хофман. Пак ли сте изработили цял топ през тази седмица?
— Да, цял е, но ми струва доста труд и усилия. Преждата беше необичайно лоша.
— Ами! И сам не си вярвате на приказките — наежи се Фриц Зайделман. — Нали знаете, че за вас винаги избирам най-хубавата.