— Добър ден, дядо! — поздрави го Едуард.
— Благодаря ти, момче! Откъде идваш, ако разрешаваш да те попитам?
— Идвам от Хоентал и отивам в града.
— Май си доста изискан момък, а?
— Кажи-речи — засмя се Едуард, развеселен от странния въпрос на стареца.
— Просто ти личи. Който посещава балове и карнавали, сигурно има доста пари в джоба си.
Докато изговаряше тези думи, непознатият хитро намигна на младия Хаузер, без да престава да пафка гъсти облаци дим от дебелата си лула.
Едуард не знаеше какво да мисли. Никога не беше виждал този старец. Откъде ли непознатият можеше да знае, че вечерта младежът се кани да ходи на бал с маски?
— Какво искате да кажете? — попита го най-сетне. — Всъщност кой сте вие?
Тогава старецът свали маската си. Това ще рече, че изведнъж заговори с неподправен глас:
— Непознатият! Тъй, момчето ми, сега разбра ли кой е пред теб? Не всеки е онова, което изглежда! Запомни!
После му обърна гръб и продължи пътя си. Само през рамо му подхвърли едно „довиждане“!
— Какъв съм глупак! — каза си учуденият Едуард, след като детективът отмина. — Разбира се, че беше Франц Арнд! Затова знаеше и за бала! Но трябва да му се признае, че може да заблуди и родния си брат!
Докато Едуард влизаше в магазина, където се даваха под наем карнавални костюми, пулсът му леко се ускори. Опасяваше се, че е възможно Щраух да е забелязал липсата на декоративната си игла, служеща в случая като пропуск за бала на клуб „Казино“, и да е идвал да пита за нея.
Докато се оглеждаше наоколо с неприятното чувство на несигурност, търговецът направи учтив поклон и каза:
— Днес мога да ви предложа нещо по-хубаво от онова домино, но при условие че сте съгласен да добавите още няколко марки.
— И какво ще е то? — попита Едуард, като тайничко въздъхна с облекчение.
— Един великолепен характерен костюм с маска! Ей там! Представлява турчин. Търговецът Щраух го беше поръчал за себе си, но изпрати човек да ми каже, че за съжаление в последния момент му се налага да се откаже от него.
Младежът изслуша тези думи с изострено внимание. Първо, това му беше добре дошло. Сега спокойно можеше да се появи на бала вместо Щраух, дори и в случай, че някой знаеше в какъв костюм ще отиде търговецът. Второ, вече беше сигурен, че Щраух наистина ще си остане у дома и че писмото, глупавото писмо, както го беше нарекъл Арнд, бе свършило добра работа. И трето, така ставаше ясно, че Щраух или все още не беше забелязал изчезването на иглата си, или поне не беше идвал да я търси.
Едуард тържествуваше, но на първо време се опита да потисне тези мисли и попита:
— А каква е цената?
— Шест марки без предплатата.
Този ден Едуард нямаше защо да играе ролята на скъперник. Той веднага наброи сумата върху масата.
— Ето ви парите! Опаковайте костюма!
После си тръгна радостен, че беше уредил тази работа. Изобщо във всяко отношение беше радостен. Изглежда, неговото начинание се намираше под щастлива звезда.
Когато отново достигна Хоентал, той не тръгна по главната улица. Не биваше хората да виждат пакета, който носеше. Опасяваше се, че биха могли да отгатнат какво има в него. Затова избра пътя, който минаваше зад къщите. Въпреки всичко не успя да се прибере у дома съвсем незабелязан. Пред градинската портичка на Хофманови Ангелика се бе заела да разчиства снега и да проправя пътечка.
Веднага щом зърна Едуард, лицето й пламна и се покри с гъста руменина. Тя се извърна, давайки си вид, че изобщо не го е забелязала. Но Едуард разбра, че просто не иска да го вижда, и тази мисъл болезнено прободе сърцето му. Почувства се дълбоко засегнат, но все пак спря близо до нея и прошепна името й. Ала Енгелхен продължи да стои с гръб към него и така енергично развъртя метлата, че ситният сняг се разхвърча нависоко.
— Енгелхен! — повтори младежът.
Тя се престори, че и този път нищо не е чула.
— Ангелика!
Едва сега девойката се поизвърна към него, обаче продължи да работи, без да вдига глава.
— Госпожице Хофман!
Тя подскочи като ужилена.
— Какво желаете, господин Хаузер? Тогава неговото добро и вярно сърце отново си каза думата и той й протегна ръка.
— Искам да се помирим, Енгелхен, да се помирим! Дай си ръката!
Сигурно Енгелхен имаше вече твърде нечиста съвест, за да не чуе зова на сърцето му и да се направи, че не вижда протегнатата ръка. Но наистина гордостта и високомерието са лоши неща и като нищо могат да причинят големи злини на някоя невинна и доверчива човешка душа. И тъй, Ангелика направи единственото, което й бе останало, понеже не искаше да се откаже от суетното си удоволствие. Тя поклати глава.