Най-накрая използва един въпрос на непознатия относно количеството на стоките, които уж трябваше да се прехвърлят контрабандно през границата, за да хвърли поглед върху някакви измислени цифри на едно малко листче, приготвено най-грижливо от него и пъхнато в портфейла му специално за този случай. Същевременно, за да може да ги прочете, той измъкна малкия затъмнен фенер, който винаги носеше под връхната си дреха, и го запали. Така преследваше двойна цел. Първо, контрабандистът можеше да види многото банкноти, при които Арнд нарочно съхраняваше бележката. Тази гледка щеше още по-силно да разпали алчността му, щеше да го подмами да сключи сделката с мнимия търговец. Но детективът не гледаше толкова портфейла си, колкото лицето на бандита, закрито от маската. Ето че в своята възбуда човекът побутна маската си насам-натам, взе да я оправя, за да може да вижда по-добре, и така една част от лицето му се показа.
Останал доволен, Арнд закри светлината на фенера си. Хитростта му беше успяла й докато делово разменяше последните думи с човека в шубата, установи сам за себе си, че вече знае доста неща за Горския призрак.
Най-сетне двамата излязоха навън в тъмната нощ.
— И така, до утре! — разнесе се изпод маската на непознатия.
— До утре или до вдругиден… както ми позволят сделките — отвърна Арнд.
После той си тръгна, без да се оглежда, отдалечавайки се от мината. Малко настрани в тъмнината видя човешки силует. Това беше пазачът Лаубе. Арнд се престори, че не го е забелязал. Пое по пътя, който минаваше зад селото и продължаваше към града. Постъпи така, защото не беше изключено някой да го проследи. Едва след като се убеди, че опасенията му са излишни, бързо свърна обратно към селото, заобикаляйки по-отдалече, като не забрави зад едни по-гъсти заснежени храсти пак изцяло да промени външността си. Имаше намерение да отиде в кръчмата, за да бди над Едуард. Все пак беше възможно там да се появи Лаубе, за да изпие препоръчания му грог. И така, трябваше да е предпазлив. Ако пазачът дойдеше в гостилницата, не биваше да познае в негово лице онзи човек, който само преди малко беше преговарял с посредника на Горския призрак.
Осма глава
Турчинът
Докато госпожа Хаузер разтребваше масата от вечерята, отвън се разнесе веселата песен на звънчетата на преминаващи по улицата шейни.
— Онези от града пристигат! — обади се тъкачът.
— „Казиното“! — добави жена му.
При тези думи тя хвърли угрижен поглед към Едуард, който в един момент, когато бе останал насаме с родителите си, все пак ги беше посветил в своите сърдечни неволи, без обаче да им каже, че самият той се кани да отиде на бала.
— Енгелхен наистина ли ще ходи на карнавалната вечер? — попита го тя.
Едуард положи усилия да се държи възможно по-непринудено.
— Ще ходи! — кимна той.
— Върви, че го разбери! — въздъхна майка му. — Иначе това момиче никога не е било толкова неразумно.
Никой не й отговори, понеже в същия момент някой отвори външната врата. После се почука и в стаята влезе… съседът Хофман, бащата на Ангелика.
— Добър вечер! — поздрави той, но гласът му прозвуча студено и враждебно.
Хаузер стана и учтиво му предложи стол да седне и той на масата.
— Заповядай, съседе, бъди ни добре дошъл! Хофман колебливо се приближи и седна на края на стола, като човек, който се кани веднага да си върви.
— Благодаря! Не искам да ви преча и няма да се заседявам.
— Да ни пречиш? Какви ги говориш?
— Дойдох само да попитам… — Той се запъна, понеже, кажи-речи, и на самия него му стана неприятно да изложи по каква работа ги беше посетил. Но все пак успя да се стегне и да подтисне краткотрайния пристъп на по-благородни чувства. — … исках… исках да попитам за дървата.
— А-а, значи си дошъл за наръча дърва, които ни зае онази вечер?
— Да. Бяха точно двайсет цепеници.
— Мисля, че наскоро Едуард ви ги върна заедно с въглищата.
— Не. Моята Енгелхен донесе само половината. Бяхте забравили другите десет.
— Е, тогава едно от децата ще ти ги донесе.
— Но час по-скоро! Самият аз се нуждая от тези дърва. Или по-добре ще е веднага да си ги взема.
— Но така ни обиждаш, съседе!
— Дали ви обиждам, или не, е все едно. Така ще стане. Слушай, Хаузер, ще ти го кажа веднъж завинаги: не държа особено много на това някой от вас непрекъснато да ми се мъкне в къщи.
Старият Хаузер втренчено го погледна.
— Какво? — попита той. — Не държиш особено много на това ли? Не те разбирам. Та нали винаги сме били добри съседи!
— Така е и няма защо да ставаме чак врагове, но ако я караме както досега, доникъде няма да стигнем.