— Какво искаш да кажеш? — попита Хаузер, комуто беше много неприятно да разискват подобни неща пред децата, които, зяпнали от почуда, стояха неподвижно в ъглите на стаичката.
— И ме питаш още? Днес твоят Едуард пак разговаря с Ангелика. Забранявам му го веднъж завинаги! Той флиртува с нея. Не мога да търпя подобно нещо, защото момчето ти не е мъж за моята дъщеря.
— Аха, това ли било значи? Е, наистина не мога да споря с теб по този въпрос. Ти си баща на Ангелика и ти имаш правото да решаваш с кого да се среща и с кого не.
— И аз така мисля. Радвам се, че го разбираш. Впрочем, Зайделман ми забрани да общувам с вас.
— Зайделман ли? Че него какво го засяга?
— Негова си работа. Може би е във връзка с това, че в най-скоро време Ангелика ще се премести да живее у Зайделманови.
— Шегуваш ли се? Че какво ще прави там?
— Ще получи много хубава работа.
— Каква?
— Ами… хмм, какво ли ми каза Зайделман вчера, когато ме заговори в селото? Беше нещо по-особено. Домашна помощница или нещо подобно.
— Не го разбирам, но имам неприятното чувство, че нещо не е съвсем наред. Съседе, иска ми се да те предупредя да внимаваш!
— Не се нуждая от предупреждения, нито от съвети. И сам знам какво трябва да правя и какво не.
С тези думи Хофман пресече всякакъв отговор. Несвикнали с подобна грубост и съвсем беззащитни срещу нея, тъкачът Хаузер и жена му онемяха и останаха като истукани на местата си, гледайки как съседът им се отправя към вратата да си върви.
В същия миг любовта към неговата Енгелхен придаде на младия Хаузер смелост да се намеси в тази неприятна разправия. А може би не само любовта му го окуражаваше. Може би Арнд, човекът който искаше да залови Горския призрак, беше събудил мъжката гордост в Едуард, като го бе изтръгнал от смазващата го мизерия и като беше избрал в тази толкова отговорна работа за свой помощник именно него, младежа, който до този момент нито знаеше собствената си цена, нито можеше да е сигурен, че има кой знае какви способности.
Но каквато ида беше причината за неговата решителност, Едуард пристъпи напред и с припряно движение накара бащата на Ангелика да спре.
— А Енгелхен знае ли вече, че ще постъпва на работа у Зайделманови?
— Не. Още не съм й казал. Най-строго ти забранявам да се бъркаш в тези неща по какъвто и да било начин. Нали чу какво споделих с баща ти! Моята дъщеря не те засяга. Защо изобщо питаш?
— Защото ми се струва, че тя няма да се съгласи.
— Ами тогава трябва да си много добре осведомен.
— Мисля, че Енгелхен няма да се изложи толкова лекомислено на хорските клюки.
— Не ми говори за лекомислие, момче! — избухна Хофман. — Заплащането, което Ангелика ще получава при Зайделманови, хич не е за пренебрегване, а що се отнася до хорските клюки, на нея й напакости най-много общуването с теб.
Той се наведе пред печката, отброи десет цепеници, хвана ги под мишница и без да каже нито дума повече, излезе навън.
Едуард го проследи с втренчен поглед и такова изражение, сякаш някой го беше ударил през лицето. Майката бе готова всеки миг да се разплаче, а бащата тежко отпусна свитите си юмруци върху масата.
— Чашата вече преля — сърдито избоботи той. — Край с Хофманови! Момче, запомни го!
Едуард се накани да му възрази. Тогава майка му го хвана за ръката и нежно го побутна към вратата, защото се боеше от неприятна семейна сцена.
— Едуард, излез малко на въздух и се успокой! — умолително му каза тя. — Трябва да стиснеш зъби и да не губиш смелост. Върви!
Едуард се подчини. И без това не го свърташе в къщи. Въпреки всичко беше решил тази злощастна вечер да закриля Енгелхен.
Ала все още не му стигаше куражът да облече маскарадния костюм на турчин. Искаше първо още веднъж да се поогледа в кръчмата, за да види какво е положението. Замислен, той се спусна надолу по селската улица.
Когато стигна до гостилницата, забеляза, че там вече цари весело оживление. Залата бе силно осветена. Ехтеше музика. Помещението за посетители изглеждаше препълнено.
Едуард бавно обърна гръб и пое обратно. Изведнъж настръхна при мисълта за предстоящата шумна дандания и страшно много му се прииска тази вечер да си остане у дома в своята малка стаичка. Но мисълта за Енгелхен отново го сепна и му върна решителността. Не биваше да я оставя без закрила.
Докато вървеше така, потънал в мисли, насреща му се зададе някаква женска фигура, загърната в широк шал. Тя се накани бързо да се промъкне покрай него, но той успя да я разпознае.
— Енгелхен! — извика младежът.
Но тя сякаш не го чу. Тогава той се втурна подир нея и я хвана за ръката.