По лицето на Хофман се изписа къде лукаво, къде невярващо изражение.
— Какво, съмнявате ли се? — продължи младият Зайделман. — Не е справедливо от ваша страна, защото постоянно ви облагодетелствувам. На вас ви плащам по-добре, отколкото на другите. Ей за едно такова топче, при условие че е изработено без никакви дефекти, давам по осем марки. Обаче вие винаги получавате по десет.
— Да, господин Зайделман — осмели се да възрази тъкачът, — но аз съм и най-добрият ви доставчик.
Фриц Зайделман се изсмя подигравателно.
— Хофман, вие какво си въобразявате?! Съвсем не работите чак толкова добре. Напротив, никой друг не ми носи платове с такива дефекти като вас. Знаете ли кой е най-добрият ми работник? Едуард Хаузер! Той тъче без каквито и да било дефекти, а и успява да изработи двойно повече от вас. И ако въпреки това не го обичам особено, за това си има други причини. Е, я ми покажете стоката си!
Той погледна бегло плата и недоволно промърмори:
— Хмм! Ей тук има скъсана нишка! Нима не го забелязахте? Наистина, но вече нищо не може да се направи. — Ще ви удържа от сумата.
— Само заради една нишка?
— Естествено! Този път ще получите две марки по-малко! Тъкачът се сепна. За него две марки бяха значителна сума.
— Две марки? — заекна той. — Няма да ми причините такова зло!
— Защо не? Работата ви не заслужава повече… Но… хмм, все пак е възможно още да си поговорим, ала при условие, че се проявите като разумен човек.
По лицето на Хофман се изписа учудване и той погледна въпросително младия Зайделман.
— Разумен ли? Не ми е известно кога сте ме видели да постъпвам неразумно. Ще разрешите ли да попитам какво означава това?
Сега и в тона му се почувства онова лукавство, което преди малко се беше изписало в израза на лицето му. Но младият Зайделман, който иначе в отношенията си с тъкачите много обичаше да се държи господарски, се престори, че не го забелязва, небрежно облегна гръб на канцеларския пулт и някак благосклонно кимна с глава.
— Веднага ще ви обясня за какво става въпрос. Сигурно сте чували за „Казиното“ в окръжния град, а?
— Хмм! Знам само, че голяма компания от млади господа, които имат много повече пари от нас, тъкачите, посещават едно заведение с такова име. Навярно и вие, господин Зайделман, сте от тях.
— Да, така е. А сега слушайте по-нататък! За следващия вторник съм поканил господата от този клуб да дойдат тук. Искаме малко да се позабавляваме. В странноприемницата ще организираме малък бал с маски. Но за тази цел естествено са ни нужни и партньорки за танците. И ето как се сетих за вашата дъщеря.
Тук Фриц Зайделман нарочно направи кратка пауза. Искаше да види какво впечатление ще направят думите му на Хофман. Доколкото познаваше бащата на хубавата девойка, знаеше, че той обича до полуда детето си и на всичко отгоре е надут и суетен човек. Навярно щеше да се почувства горд и поласкан от направеното му предложение.
И наистина, по лицето на Хофман се изписа първо учудване, а после и радост. Той се усмихна доволно. Зайделман си помисли: „В момента изглежда страшно глупаво.“ Но това бе добре дошло за сина на търговеца. Та нали тъкмо на тази глупост разчиташе при преследването на своята цел!
— Вие… искате… да поканите… Енгелхен?… След хората на „Казиното“?
Зайделман многозначително вдигна вежди.
— Да, това искам и се надявам, че ще оцените тази чест. Не бива да забравяте, че моите приятели ще доведат дамите си от града, все почтени млади момичета. Вашата дъщеря ще се намира в най-отбрано общество и…
— Но моля ви, господин Зайделман — прекъсна го суетният баща, — как можете да говорите така! Енгелхен ще е извън себе си от радост, ако й занеса подобна покана.
— Надявам се да е така. Това е такава чест, за която ще й завижда цялото село. Помислил съм вече за всичко. Ще изпратя на дъщеря ви един костюм на италианка. Вие няма да имате никакви разноски. За мен най-важното беше да получа вашето съгласие, драги ми Хофман. Естествено остава открит същественият въпрос — дали Ангелика действително ще прояви готовност да дойде.
— Е, ами че това се разбира от само себе си! — увери го Хофман.
— Мислите ли ? Понякога младите момичета са доста своенравни, особено ако са хубави и всички младежи ги ухажват. Дъщеря ви сигурно си има вече някой избраник, а?
— Ами, нищо подобно!
— Е, доколкото знам, Едуард Хаузер се е заплеснал по нея.
— Да се заплесва, просякът му с просяк! Той и моята Енгелхен! Ама че двойка! Никога няма да го допусна!
— Тук сте съвсем прав. Едно толкова хубаво девойче може да си намери и някой друг, който да не е като този голтак. Но да се върнем на нашия въпрос! Значи ще мога да разчитам, че Енгелхен ще дойде на бала с маски във вторник като моя дама, така ли?