— Ангелика, само една дума! Чух нещо за теб, което не мога да повярвам. Наистина ли ще се преместиш да живееш у Зайделманови?
— У Зайделманови ли? — изненада се тя. — Че какво ще правя там?
— Щяла си да им станеш домашна помощница!
— Кой ти го каза?
— Баща ти. Преди малко беше у нас.
— У вас ли? — от учудване Ангелика спря. Изглежда, в този миг почти бе забравила предишното си упорство. — И какво търсеше у вас?
— Дойде да поиска останалите дърва, които бяхме забравили. Но преди всичко ми забрани да разговарям с теб.
— Нищо не знам, не ми е казал нито дума.
— Е, сега го научи. Вероятно изобщо не те засяга повече. И без това не искаш нито да ме чуваш, нито да ме виждаш.
— И това ли ти го каза баща ми?
— Не. Но не е нужно някой да го казва. И сам го забелязах. Нали отиваш на бала!
— Естествено!
— Значи съм прав. Съвсем съм ти безразличен, иначе нямаше да ми причиниш такава болка.
— Това е само дребнава ревност.
— Не е така, Енгелхен! Тревожа се за теб. Повярвай ми, мястото ти не е на онзи бал! Засегната, тя вирна глава.
— Да не искаш да кажеш, че хората от „Казиното“ са твърде изтънчени за мен?
— Ах, ти все криво ме разбираш! Естествено, искам да кажа, че това общество не е подходящо да общуваш с него.
— Ами ако сега не, е, в бъдеще може и да стане — отвърна тя раздразнено. — Лека нощ!
След тези думи тя бързо се отдалечи. Връзките между двамата млади отново бяха скъсани.
С наведена глава Едуард Хаузер крачеше нагоре по улицата. В душата му всичко бе празно и мъртво. Единственото чувство, което в този момент изпълваше сърцето му, бе необуздан гняв към онзи нахален тип, дръзнал да подмами Енгелхен да отиде на бала.
В това настроение той влезе в бащината си къща. Там видя, че както малките му братчета и сестричета, така и децата на Байер си бяха вече в креватчетата, а родителите му също се канеха да лягат да спят. Ето защо никой не го обезпокои и не му беше никак трудно пак да излезе навън. Извади костюма на турчин от скривалището му, облече го под навеса за дърва, сложи си маската, наметна една стара мушама, която висеше в коридора и най-често се използваше от баща му, и повторно се отправи към долната махала на селото, където се намираше кръчмата.
Ангелика беше събрала вече първите впечатления от тази толкова важна за нея вечер. Много самоуверено се беше изкачила на първия етаж и там една гардеробиерка беше взела големия й шал. Откъм залата долиташе музика и голяма глъчка. Когато се обърна, изненадващо се озова пред високо стенно огледало и през маската си видя своето отражение. Отначало се стъписа, внимателно огледа фигурата си в леката рокля и почувства как внезапно цялото й тяло потръпна. Обзе я някакво странно чувство, нещо като разкаяние за това, че така слепешката беше последвала поканата на непознатия. Лека-полека в нея започна да се прокрадва разбирането, че мястото й не е тук.
Всъщност защо я бяха поканили? Обществото, което се събираше тук, за да се весели, иначе най-старателно се изолираше от по-бедната класа на тъкачите и надничарите. Защо я викаха тогава? Нали и тя бе само дъщеря на беден тъкач и Зайделманови й бяха предложили мястото на прислужница в дома си?
Тези въпроси изведнъж закръжиха в главата на Ангелика и тя намери само един отговор: „Защото си хубавичка и за господата от «Казиното» изглеждаш като някаква послушна играчка за някой и друг час от свободното им време“.. Когато стигна до този извод, усети как лицето й пламна от срам. Страшно й се прииска да си вземе обратно шала от жената, която стоеше зад гърба й и странно се усмихваше. Ала не събра нужната смелост и продължи да чака все така мълчалива и разколебана между стълбите и входа на залата.
Ето че изведнъж вратата на залата се отвори и оттам излезе някакъв господин с маска, облечен в стегнатата и елегантна униформа на кавалерийски офицер. Той изненадано вдигна глава и после бързо се втурна към Ангелика.
— А-а, ето ви и вас, моя красива приятелко! Най-после! Той улови ръката на момичето и кавалерски целуна върховете на пръстите й. Напълно объркана, тя изобщо не се отдръпна. Не беше свикнала на такова ухажване. А тогава офицерът (това беше Фриц Зайделман, чието лице бе скрито под копринена маска) хвана Ангелика под ръка и я повлече със себе си.
— Очаквах те с голям копнеж, красива италианке! — прошепна й той в ухото. — Чуваш ли, музиката ни подканя на валс! Естествено този танц е само мой.
Ангелика не тръгна доброволно с непознатия, но не се и възпротиви. Държеше се като кукла, която не усеща какво става с нея. Когато блясъкът на залата я заслепи през прорезите на маската, тя се закова на място. Наоколо видя танцуващи двойки, господа и дами, често в причудливи костюми, всичките с маскирани лица. Цигулките извиваха примамливи мелодии. Обширното помещение ехтеше от смехове, неспирно бърборене, кикот и весели гласове.