Той се върна в кръчмата, мина през нея, прекоси градината й, прехвърли се през оградата и се затича зад селските къщи, докато най-сетне стигна до малката градинка на Хофманови.
След като внимателно се ослуша и се убеди, че всичко наоколо е спокойно, той я прекоси и наостри слух до капака на един от прозорците. И наистина, след като родителите знаеха, че любимото им дете е поверено в сигурните ръце на господин Зайделман, те вече си бяха легнали спокойно да спят. Тъй като нямаха куче, Фриц не се страхуваше, че ще бъде открит.
Задната врата бе затворена само с дървено мандало, което с помощта на една връв посветеният човек лесно можеше да вдигне и отвън. Без да се замисля, Зайделман направи точно това, тихо се промъкна в коридора, пак затвори вратата и пропълзя в самия край на дълбокия ъгъл Под стълбите. Там спокойно можеше да изчака развитието на събитията и ако имаше късмет, щеше да чуе всяка дума на двамата в коридора.
Такива сметки си правеше Фриц Зайделман и те излязоха верни. Не беше седял кой знае колко дълго в неудобното си скривалище и ето че навън се разнесоха стъпки, които се приближаваха към входната врата.
Без особено да бързат и в пълно мълчание, Едуард и Енгелхен се връщаха у дома. Сърцата на двамата млади, чийто живот иначе преминаваше толкова монотонно, бяха преизпълнени с бурни чувства, породени от шеметните събития през последния час, но те боязливо се опитваха да ги потиснат, както и да не дадат израз на мислите си. Ето защо изобщо не завързаха разговор и предпочетоха мълчаливо да вървят един до друг. Когато се озоваха пред дома й, Едуард реши да се сбогува:
— Ето че пристигнахме. Лека нощ, Енгелхен. Приятни сънища!
Но момичето го задържа и с гальовен глас каза:
— Едуард, нима веднага ще си тръгнеш? Да не би така да искаш да ме накажеш?
Младежът гледаше покрай нея в празното пространство и мълчеше.
— Едуард! — пак поде Ангелика. — Държах се отвратително, но не бива да се сбогуваш с мен с изпълнено от гняв сърце. Не бих го понесла!
— Не съм разгневен, дори не съм ти сърдит, Енгелхен — увери я Едуард.
— Но защо искаш веднага да си вървиш? Толкова се страхувам. Още толкова много неща имам да ти казвам!
— Друг път, Енгелхен! Виж, ти мръзнеш, ще се простудиш! Момичето наистина трепереше. Обаче не отстъпи.
— Тогава влез вътре поне за две-три минути! Родителите ми вече са си легнали да спят.
— Какво говориш?!
— Само до коридора! — умолително каза тя и стисна ръката му.
Тя задърпа подир себе си съвсем слабо съпротивляващия се Едуард и след като стигнаха зад къщата, отвори вратата, през която само преди броени минути се беше промъкнал и Зайделман.
— Ей там до стълбите е малката пейка, на която майка пере. Внимавай… гледай да не се удариш!… Тук можем да седнем за малко.
Едуард я последва, без да каже нито дума. От близостта на любимото момиче беше изпаднал в някакво щастливо опиянение и в това състояние се чувстваше готов на всякакъв риск. А че той, Едуард Хаузер, на когото Хофман строго беше забранил да поддържа каквито и да било връзки с дъщеря му, посред нощ тайно се вмъкваше в дома на баща й, е, това наистина си беше риск. В случай че го изненадаха, младежът се излагаше на опасността да бъде изхвърлен навън.
Двамата стояха съвсем близо един до друг на пейката и не подозираха, че на две-три крачки от тях се намираше човекът, който се беше опитал да разруши щастието им. Завързаха тих разговор. Ангелика, която просто преливаше от благодарност към своя закрилник, преди всичко много искаше да научи как бе успял да влезе на бала. Но Едуард само махна с ръка и каза:
— За това ще говорим някой друг път, Енгелхен! Сега има нещо по-важно. Знаеш ли, че през последните дни бях много нещастен?
— Знам. Аз бях виновна!… Прости ми! Вместо отговор той безмълвно я притисна до себе си и я целуна.
— Сега и самата аз не разбирам поведението си, Едуард — тихо продължи Енгелхен. — Вярваш ли ми?