— Но аз го разбирам — кимна младежът със сериозен вид. — Твърде много неща ти се събраха. Първо, баща ти искаше да се отзовеш на поканата на непознатия и второто беше красивата блестяща рокля на италианка. Нали?
— Да — засрамено си призна Ангелика.
— И третото, Енгелхен, е и най-лошото!
— Третото ли?
— Да. Не ми се иска да ти го казвам, защото би могла пак да ми се разсърдиш.
— Не бива да мислиш така, Едуард! Онова, което преживях днес, ще ми бъде като обеца на ухото за бъдеще.
— Добре го каза, Енгелхен. Така ми олеква на сърцето. Знаеш ли, иначе баща ти е свестен човек, но в него има нещо от фарисеите, които благодарят на Бога, че са по-добри от другите хора. Той просто е обсебен от високомерие.
— И?
— Ти си негова дъщеря.
По-рано Едуард никога не би се осмелил толкова откровено да изрази подобно мнение пред Енгелхен, обаче сега вярваше в нейната промяна. И отговорът й наистина потвърди убежденията му.
— Да — кимна тя, — такъв е баща ми, такава съм и аз. Или не, Едуард, бях такава. Сега някак изведнъж станах съвсем друга. Вече осъзнах колко те обичам. Разбраха какво лошо и високомерно същество съм била!
— Мила моя хубава Енгелхен! — Едуард направо засия от щастие.
— А какъв прекрасен човек си ти, Едуард! Досега изобщо не го бях подозирала. Когато се изправи тъй смело срещу Зайделман, наистина се почувствах горда с теб. И повярвай, вече ми е съвсем ясно, че не искам никой друг мъж освен тебе!
За известно време в тъмния коридор се възцари пълна тишина. След малко Едуард отново поде разговора:
— Но какво ще каже баща ти?
— Не се безпокой! Вярно, че Зайделман му е завъртял главата, но разкажа ли му на какви подлости е способен този човек, сигурно ще си промени мнението.
Свреният под стълбите Фриц Зайделман чу всяка дума от разговора на двамата. Изпитваше голямо желание да изскочи и да заудря с двата си юмрука, ала предпазливостта му повеляваше да се въздържи. А към предпазливостта се присъедини и разсъдливостта. Той беше доловил и първия въпрос на Ангелика, останал и до този момент без отговор. А именно отговорът му много го интересуваше. Следователно трябваше търпеливо да почака. И наистина, съвсем скоро търпението му бе възнаградено.
— Но сега ми разкажи най-после — отново поде Енгелхен, — как попадна сред поканените гости! Действително съм много любопитна да го чуя.
— Това беше наистина трудна работа — призна си Едуард с дълбока въздишка. — След като настоя да отидеш на бала, хвана ме страх за теб. Подозирах, че ти подготвят някаква клопка, и на всяка цена исках да бъда близо до теб, за да те закрилям. Единствената възможност за това беше да получа по някакъв начин достъп до карнавалната вечер.
— И как го постигна?
— Несъмнено щеше да направи впечатление, ако някой се беше опитал без разрешение да се вмъкне в балната зала — продължи Едуард с обясненията си. — Затова трябваше да се помъча по някакъв начин да се докопам до онзи разпознавателен знак, определен да служи като пропуск за увеселението. Имах късмет. Човекът, който дава маски под наем и в чийто магазин отидох, за да си избера костюм за вечерта, ми повери един такъв знак, забравен там от търговеца Щраух, с молбата да му го върна. Вече имах каквото ми трябваше, обаче съществуваше опасността Щраух да забележи липсата му и да се обърне към онзи човек. Налагаше се да му попреча. Хрумна ми идеята да принудя Щраух изобщо да се откаже да ходи на бала. Ах, Енгелхен, никак не ми беше лесно да се реша, а и после имах големи угризения заради цялата работа!
Думите му прозвучаха толкова жално, че Ангелика се стъписа.
— Че какво си направил толкова? — угрижено попита тя. Едуард събра целия си кураж. Сега трябваше да си признае всичко.
— Написах едно писмо до търговеца Щраух, в което му забраних да участва в бала. Прибавих и предупреждението да не казва нищо на другите членове от клуба „Казино“.
— Ти си му забранил? И той се подчини? Звучи странно!
— Не чак толкова, колкото си мислиш! Лично на мен, разбира се, нямаше да се подчини. Само щеше да ми се изсмее. Но ми хрумна една идея. Първо преправих почерка си, а после знаеш ли как подписах писмото?
— Как?
— От името на Горския призрак!
— Господи! — възкликна силно изплашеното момиче. Не можа да каже нищо друго. Обзе я смътното предчувствие, че в случая нейният герой се беше впуснал в твърде рискована авантюра.
Но Едуард продължи разказа си:
— Съчиних писмото така, сякаш наистина е изпратено от Горския призрак, и явно Щраух повярва. Още тази сутрин разбрах, че се е отказал от запазения за него костюм, ей този на турчин. Това ми даде увереността, че планът ми е успял. И така взех освободените „турски“ одежди и отидох на бала вместо Щраух. На първо време никой не ме обезпокои. Дори Фриц Зайделман ме помисли за Щраух и завърза разговор с мен, сякаш бях неговият най-добър приятел. Това стана близо до вратата на залата. Нали ме видя и ти!