— Аз ще го подготвя. Всичко ще му разкажа, всичко! После ще разбере, че Зайделман е подлец, и ще…
— И какво ще направи, Енгелхен?
Тя се притисна доверчиво към младежа.
— Знаеш ли, Едуард, мисля, че в крайна сметка баща ми ще ти бъде благодарен за намесата.
— Ах, това ще е чудесно!
— Да, и тогава навярно пак ще ти разреши да ни посещаваш.
— Значи ще отмени отвратителната си забрана! — разпали се Едуард.
Ангелика кимна унесено.
— И не е изключено да даде благословията си, за да… Момичето замлъкна. Но сияещият от щастие Едуард допълни:
— … за да станеш моя жена, скъпа Енгелхен. Двамата продължиха да си шепнат така още доста време. Най-сетне си спомниха, че е време да се разделят. След още една целувка Едуард безшумно се измъкна навън, а Ангелика грижливо затвори вратата подир него. Нищо неподозираща, тя се отправи към стаичката си, като мина по коридора съвсем близо до Фриц Зайделман, който все още дебнеше, свит в ъгъла под стълбите.
Междувременно Едуард се преметна през оградата, разделяща имота на Хофманови от градинката на Хаузерови. Изведнъж сякаш от ствола на едно дърво се отдели неясен човешки силует и някакъв мъжки глас тихо му подвикна:
— Хей!
Едуард се стъписа. Помисли си, че е Фриц Зайделман, който бе решил да го издебне на това място, и се приготви за юмручен бой. Но веднага другият разкри заблудата му.
— Аз съм, непознатият.
И действително беше Арнд, който очакваше своя помощник. Беше дошъл от кръчмата по главната улица и затова не забеляза Зайделман, промъкнал се в дома на Хофманови. Арнд бе очаквал, че Фриц ще се скрие нейде наоколо, за да издебне Едуард, но с предположението си не беше отгатнал всички подробности. Вече си мислеше, че усилията му са били напразни, и реши поне да размени няколко думи с младия Хаузер.
В щастливото си опиянение младежът се накани веднага да се разбъбри надълго и нашироко, ала детективът го изпревари:
— В дома на Хофманови ли беше?
— Да, изпратих Ангелика и…
— Добре, добре! Видя ли Зайделман?
— Зайделман ли? Че той е в кръчмата! Арнд тихо се изсмя.
— Не ми се вярва. По-скоро се опасявам, че дебне нейде наоколо. Но остави на мен тази грижа! По-добре ми разкажи какво стана? Имаше ли неприятности?
Едуард, който се чувстваше като победител, защото през тази паметна вечер отново бе спечелил своята Енгелхен, гордо изпъчи гърди и пое дълбоко въздух.
— О, не! — увери го той. — Е, имаше едно спречкване със Зайделман…
— Разбрах — подметна детективът.
— … но иначе всичко мина според плана ми. Зайделман ме помисли за Щраух…
— И до края ли не забеляза заблудата си?
— Забеляза я. Най-сетне самият аз му се разкрих.
— Тъй, тъй! Ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно!
И Едуард Хаузер започна да разказва. Арнд мълчеше и остави младия човек спокойно да свърши. Докато слушаше, челото му се покри с бръчки, а лицето му придоби разтревожен израз.
— Всичко това няма да остане без последствия — каза той, след като Едуард млъкна. — За съжаление трябва да ти призная, че не съм кой знае колко доволен от теб. Надявам се да не си извършил и други непредпазливи постъпки?
Лека-полека тонът на Арнд подейства охлаждащо и отрезвяващо на младия Хаузер. Той наведе глава и нищо не отговори. Тогава Арнд отново го попита:
— Е? Как стоят нещата?
— Не знам какво означава въпросът ви — малодушно отвърна младежът.
— Тогава малко ще ти помогна и ще се изразя по-ясно. Стара истина е, че влюбените са слепи и глухи и са склонни да вършат глупави номера или нека по-добре ги наречем необмислени постъпки. В края на това приключение Ангелика Хофман сигурно е поискала да узнае как изобщо си се озовал на бала. Ето че кимаш. И така! Вероятно си й разказал историята за забравената игла и за писмото до Щраух, нали?
— Наистина така стана.
— И после?
— После тя изрази тревогата си за мен, понеже Фриц Зайделман щял да ми отрови живота. Обсъдихме и положението на Хофманови, към които Зайделман сигурно няма да е вече тъй благоразположен, както досега.
Арнд се прояви като отличен познавач на човешката душа. Всичко това вече го беше предвидил, а подозираше и други неща. Сякаш и той бе присъствал на разговора между Ангелика и Едуард в тъмния коридор на къщата на Хофманови. Просто отне думата на младежа и без да го пита, довърши собствения му разказ така:
— И най-накрая, за да утешиш загрижената Енгелхен, си се позовал на помощта на своя приятел и закрилник, при когото си постъпил на служба, за да заловите Горския призрак. Не беше ли така?
— Не, не! — припряно размаха ръка Едуард. — Не съм приказвал нищо за Горския призрак.