— Гарантирам ви.
— Добре, а сега най-важното — момичето не бива да знае от кого е поканата.
— Аха, тъй, тъй!
— Значи ясно! Та нали това е карнавал с маски, където никой никого не бива да разпознава!
— Разбирам — кимна нищо неподозиращият тъкач.
— И ще удържите на думата си, нали? Нищо няма да издадете?
— Обещавам ви, господин Зайделман.
— Добре. А аз от своя страна веднъж ще бъда снизходителен и ще се направя, че не съм видял дефекта. Ето ви десетте марки!
Хофман смирено прибра парите и си тръгна щастлив, че дъщеря му е избрана и поканена на бала от сина на заможния предприемач. Помисли си за завистта на другите девойки от селото. Каза си, че очевидно Фриц Зайделман трябва да е хлътнал здраво по Ангелика, и накрая се унесе в розови мечти за бъдещето. Всичките му размишления го доведоха до основната крайна мисъл: Енгелхен само трябва да е разумна и тогава скоро ще празнуват богата сватба!
А Зайделман гледаше подир тъкача с надменна усмивка. Изпълнен с надежди за предстоящата вечер, организирана от членовете на клуб „Казино“, той потри доволно ръце.
В този миг навън се разнесе звънът на шейната, която бяха видели Хаузер и старият бръснар. Скоро тя спря пред имението на Зайделман.
Звънчетата й привлякоха вниманието на Фриц и той се приближи до прозореца. За свое голямо учудване долу видя шейната на своя чичо. „Мътните го взели, чичото! — помисли си той. — Идва без никакво предизвестие. Сигурно се е случило нещо важно или пък предстои да се случи!“
Той побърза да излезе навън и да поздрави чичо си, който междувременно се беше измъкнал изпод кожите и одеялата и беше слязъл от шейната.
— Добре дошъл, чичо! — извика младият Зайделман. — Каква приятна изненада!
Чичото тържествено прегърна племенника си. Той се държеше като баща на някой герой от съвсем посредствена пиеса в съвсем посредствен театър. Изобщо в този човек всичко изглеждаше някак подправено и изкуствено. Походката му, държането му, начинът, по който въртеше очи, та даже и говорът му.
— Къде е татко ти, мой скъпи Фриц?
И тези думи прозвучаха така, като че рентиерът Аугуст Зайделман казваше реплика от добре заучена роля. А племенникът му много майсторски успя да се нагоди към поведението и маниерите на посетителя. Отговорът му съвсем подхождаше на зададения въпрос:
— В своята стая, скъпи чичо!
Докато кочияшът бавно и обстоятелствено прибираше в джоба си своето възнаграждение, чичото и племенникът влязоха в къщата и по стълбите се изкачиха горе, където беше жилището на Зайделман. Там ги посрещна домакинът. Пак имаше размяна на поздрави с множество красиви думи, но без да се почувства и следа от истинска сърдечност, каквато би трябвало да съществува между роднини. Донякъде изключение правеше домакинята, която се появи в коридора за няколко минути, за да посрещне зет си. Но в този дом явно не тя определяше тона и обноските. Държането й беше като на наплашен и непохватен човек и никой не й обърна внимание, когато се оттегли.
Когато тримата мъже седнаха в работната стая на търговеца, те като че много повече заприличаха на непринудено събрали се членове на едно семейство. Братята Зайделман толкова си приличаха, че човек, кажи-речи, можеше да се обърка кой кой е, а по черти на лицето, поведение и фигура синът или племенникът съвсем им подхождаше. Само дето очите на Мартин и Фриц Зайделман издаваха по-голяма енергичност и решителност, докато в погледа на рентиера Аугуст се четеше повече хитрост и притворство. Всеки по свой начин се настани възможно най-удобно. Чичото извади табакерата си с емфие, взе от нея една щипка, смръкна и попита как вървят работите в последно време.
— В града се чуват само лоши вести от планините — добави после той. — Вестниците пишат, че горе хората са пред гладна смърт. Но вие двамата хич нямате такъв вид.
Думите му бяха последвани от груб и продължителен смях. А търговецът се подсмихна.
— Драги мой, приказките за гладна смърт не се отнасят еднакво за всички хора. Способният и работлив човек винаги ще си пробие път, дори и ако времената са лоши и сурови.
В изражението на рентиера изведнъж стана странна промяна. Той вдигна високо вежди и по лицето му се изписа неодобрение и укор.
— Не бива да се шегуваме с подобни неща, драги братко! За много хора тази зима наистина е лоша и тежка и не е хубаво човек да мисли само за себе си, а трябва да се погрижи и за другите, които са били по-малко облагодетелствани от щастието.
— Охо! — подхвърли Мартин Зайделман. — Да не би да искаш пак да ни четеш морал? Много те моля да ни пощадиш с твоите приказки за братска обич и всеобща човечност!