Арнд спря и се размисли.
„Дали да се върна, или не?“ — запита се той. Горе прозорците все още светеха. Явно очакваха завръщането на сина. Вероятно мислеха, че младият Зайделман ще донесе у дома какви ли не новини от карнавалната вечер. Следователно за детектива тук нямаше повече работа. Можеше спокойно да си отиде. Ала той остана. Някакво необяснимо вътрешно безпокойство го закова на мястото му. Имаше предчувствие, че тепърва предстои да се случи нещо изключително важно.
Не след дълго светлината в предната стая на горния етаж угасна, но затова пък светна прозорецът на приземния етаж, който беше обърнат към градината.
Арнд се стъписа. Какво ли означаваше това? Дали на приземния етаж се намираха търговските кантори, както веднъж му беше разказал Едуард. Нима тъкмо в този късен нощен час някой се канеше просто да си побъбри там? Но това едва ли бе вероятно.
Взел бързо решение, Арнд се прехвърли през оградата. Искаше да си изясни тази загадка. Сигурно тук щеше да научи нещо важно. Без някаква особена причини едва ли някой от Зайделманови щеше да слезе в служебните помещения.
За ловкия и пъргав детектив не беше трудно да се покатери на покрива на ниската барака, служеща за склад, която под прав ъгъл опираше в главната сграда съвсем близо до осветения прозорец. Очевидно наскоро почти половината от леко наклонения покрив се беше освободил от белия си товар, тъй като снегът там се беше сринал долу, така че Арнд можеше да поеме риска да стъпи на покрива, да се приближи до въпросната стая, която беше разположена всъщност зад същинската кантора и винаги стоеше заключена, и да надникне в осветения прозорец. Вътре видя тримата Зайделманови — баща, син и чичо. Фриц Зайделман седеше на масата до рентиера и изглежда, разпалено обясняваше нещо. Бащата беше стъпил върху един стол до стената и тъкмо в този момент сваляше някаква картина.
Зад картината се откри голяма и дълбока дупка в стената — нещо като тайник, откъдето Зайделман измъкна една кутия и я сложи на масата.
Най-напред извади от нея един блестящ предмет, явно някакво украшение, и го остави настрани. При вида му очите на залегналия върху покрива на склада детектив изведнъж се разшириха и много особено заблестяха. После търговецът изрови от кутията нещо черно. С голямо учудване Арнд установи, че това бяха дантели, скъпи дантели, които Зайделман подаде на брат си и на сина си, за да ги разгледат най-внимателно.
По-нататък Арнд бе принуден да прекъсне наблюденията си. По някаква причина (вероятно защото в стаята се обсъждаха какви ли не тайни неща) рентиерът изведнъж скочи на крака и припряно се приближи до прозореца. Арнд помисли, че вече са го разкрили, и в първоначалната си уплаха се прилепи плътно върху покрива, ала после видя, че в момента тримата Зайделманови явно бяха решили само да спуснат завесите на прозореца. Аугуст Зайделман свърши тази работа бързо и нетърпеливо, а с това скри от очите на детектива всичко, което вършеха в стаята.
Арнд слезе от своя наблюдателен пост на земята и тръгна да се прибира в лесничейството. Можеше да е доволен от свършеното през този ден и наистина беше доволен. Докато крачеше енергично, в главата му се въртяха какви ли не мисли. Най-важна роля в тях играеше онова бижу, което беше видял на масата у Зайделманови.
После се откроиха два въпроса: защо преди малко Фриц Зайделман толкова дълго бе подслушвал пред прозореца на Хаузерови? И какво щяха да правят онези тримата в стаята с черните дантели?
На детектива не му хрумваше никакво разрешение на тези загадки. Причината се криеше може би в това, че винаги, ще не ще, неизбежно свързваше всичко с Горския призрак, около чиято тайнствена същност витаеха всичките му мисли през тези дни.
Да, наистина всичките му мисли!
Когато малко по-късно в гората, където боровите клони бяха силно огънати под тежестта на натрупалия сняг, Арнд бегло се огледа настрани, пак му се стори, че вижда бял силует, мълчаливо втренчил поглед в него. Но се оказа, че това е заснежен храст, висок колкото човешки бой. Зад него безмълвно се издигаше широката стена на гората, от която в същия миг се отдели тъмна сянка. Тя безшумно се понесе към едно отделно растящо дърво, откъдето веднага се разнесе дрезгавото грачене на гарван, сякаш искаше да поздрави самотния среднощен пътник.
След като се завърна у дома си от карнавалната вечер и от безуспешното си преследване, Фриц Зайделман действително завари баща си и чичо си все още на крак. Баща му го посрещна навъсено с думите:
— Е, прибра се най-сетне!
— Да — кимна Фриц. — Доста продължи. Учудвам се, че все още не сте си легнали и ме чакате.