— Е, стари друже, що за физиономия си направил? — попита Зайделман. — Предполагам, вече си чул какво се случи вчера, а?
Очевидно Щраух се смути.
— Да — рече той. — Щура история!
— За която си виновен само ти!
— Аз ли? — опита се да възрази разстроеният Щраух. А Фриц Зайделман невъзмутимо кимна.
— Че кой друг? Снощи стана голям скандал и той се пише на твоя сметка. Не се опитвай да си измиеш ръцете! Всичко знам. По-добре ми кажи защо не беше на бала! Щраух въздъхна дълбоко и вдигна вежди.
— Мм… да, драги, стана една история… разболях се, наистина бях сериозно болен. Какво си мислиш? Сърцето ми, ах, сърцето ми…
Фриц Зайделман се изсмя дебелашки.
— Да, да, сърцето ти! То не събра нужния кураж да не се подчини на Горския призрак.
Приятелят му изумено го зяпна.
— Какво каза? На Горския призрак ли?
— Ами да. Или ще отречеш, че си получил писмо от тайнствения главатар на контрабандистите?
Щраух сякаш се вцепени. Страшната тайна, неговата тайна, която от два дни му тровеше живота, вече беше станала достояние и на друг човек! Какво ли щеше да излезе от това? Студени тръпки го побиха по гърба, щом се сети за заплахата на Горския призрак. Почувствал се съвсем безпомощен, той хвърли умолителен поглед към Фриц Зайделман, който стоеше пред него, подигравателно усмихнат.
— Изобщо не го отричам — каза той и наведе глава. — Писмото е у мен и…
Зайделман веднага се намеси:
— Наистина ли все още е у теб? Това е добре. Я ми го покажи!
Бавно и обстоятелствено Щраух изрови съдбоносното писмо от писалището си.
— Ето го! — каза той най-сетне. За Фриц Зайделман играта беше вече спечелена.
— С това писмо — обясни му той, като почука с пръст върху хартията така, че тя прошумоля, — с това писмо ще отидеш в полицията и ще се оплачеш!
Ала добрият Щраух така подскочи, сякаш го бе ухапала пепелянка.
— Какво? Да се оплача? Ти луд ли си?
— Внимавай какво говориш!
— Добре де, но защо ми е да си слагам главата в торбата? Не можеш да искаш подобно нещо от мен. Още не се е родил човекът, който ще излезе срещу Горския призрак. А ти да не би да имаш тази смелост?
— Аз ли? — попита Зайделман. — С голяма радост ще сложа край на безобразията на този подлец. Ще ти го докажа.
— Тъй ли? Ами докажи го! Аз, от своя страна…
— Ти от своя страна няма да правиш нищо друго, освен да ми предадеш писмото. Аз ще отида с него в криминалната полиция и ще направя донесение, за да…
— Фриц, умолявам те, ще ми докараш голямо нещастие!
— Ами, глупости! Ти си голям страхливец!
— А ти не знаеш какво…
— Знам много добре. Остави ме да действам! Всичко това е просто смехотворна история. Вече ти казах, че имам смелостта да се опълча срещу Горския призрак и дори открих кой е написал писмото.
— Кой е… — заекна Щраух, — кой е Горския призрак?
— Разбира се. Това е младият Хаузер от Хоентал.
— Хаузер? Синът на тъкача?
— Той и никой друг. Но сега най-после ще си счупи главата. В близките дни ще го заловят на границата как контрабандира стоки. Взети са мерки.
Дълбока въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите на изтръпналия от страх господин Щраух.
— Слава Богу! — изпелтечи той. — Голям камък ми падна от сърцето. Щом е така, с удоволствие предоставям всичко на теб.
— Също и писмото, за да го занеса в полицията?
— Естествено. Прави с него каквото пожелаеш. Само не ми създавай твърде големи неприятности! Знаеш, че тук в града всеки трябва да пази доброто си име. А сега преди всичко разказвай по-нататък! Значи е бил Хаузер, така ли?
С тези думи в разговора им се отвори нова страница. От Фриц Зайделман се искаше да разказва и той разпалено изпълни това желание, ала го направи и с необходимата предпазливост. Старателно избегна да осведоми приятеля си за всичко онова, което според собственото му мнение изобщо не го засягаше. В крайна сметка двамата се разделиха мирно и тихо в пълно разбирателство, като Зайделман отнесе в джоба си писмото, което смяташе да предаде в полицията.
Преди това обаче се отправи първо към кръстовището недалеч от „Златния вол“, за да съобщи резултата от разговора си с Щраух на своя доверен човек Шпенглер, който може би вече го очакваше там.
След като сви зад ъгъла, Зайделман видя някакъв добре облечен възпълен добродушен господин, в когото въпреки изкуствената брада, перуката и големите ужасни очила веднага разпозна или по-скоро „надуши“ своя съзаклятник. И действително това беше Шпенглер, който привидно отегчен, гледаше надолу по улицата. Ала при появяването на младия Зайделман той се престори на изненадан и възкликна: