— О, колко сте наивен! Разбира се, че няма да имате нищо за обмитяване, но ще носите нещо, което не е за всеки и е строго поверително. В нашия случай то трябва да остане скрито и от очите на граничарите.
— Действително ли и те не бива да виждат документите?
— И още ме питате? — сопна се Шпенглер. После мрачно сбърчи чело и добави: — Слушайте, млади човече, започвам да се разколебавам. Твърде лекомислено се отнасяте към цялата работа. Може би все пак не сте подходящият човек за нас. Ще премисля всичко отново.
Но младият Хаузер побърза да го прекъсне:
— Не, не! Опитайте с мен! — умолително каза той. Внезапно бе обзет от мъчителен страх да не би отново да се провали и най-лекомислено окончателно да изгуби благоволението на своя покровител. — Само ми обяснете какво трябва да направя и аз ще го направя! Няма да допусна нито един граничар да види документите.
Шпенглер отново прояви сговорчивост и като кимна, каза:
— Добре. Радвам се, че в последния момент се вразумихте. Иначе действително щях да си помисля, че са надценили качествата ви. Щом веднъж сте постъпили на тайна служба на държавната власт, не бива вечно да питате защо, как така и дали това, дали онова. Трябва мълчаливо да приемате дадените ви указания и да ги изпълнявате. Точно от такива хора се нуждае държавата. Сега разбрахте ли ме?
— Напълно.
— Само така! А сега най-сетне да свършваме! Ще запечатам книжата с червен восък. Разполагам с всичко необходимо. Ще пренесете тази ценна пратка през границата и ще ми гарантирате, че никой, ама абсолютно никой няма да види документите. Ваша работа е какво ще направите, ако на пътя ви се изпречи някой граничар, който се окаже прекалено любопитен.
— Да, моя работа е — кимна Хаузер.
— Което ще рече какво? — попита Шпенглер и дебнешком го погледна, защото искаше да е съвсем сигурен, че жертвата му ще влезе в капана.
— Което ще рече, че просто ще избягам от съответния служител, понеже в дадения случай няма да е негова работа какво нося.
— Хмм! А ще успеете ли?
— О! — каза Едуард със светнало лице. — Вие какво си мислите! Аз съм много бърз и пъргав. Един скок в храсталаците, където познавам всяка пътечка, всеки камък и всяко дърво много по-добре и от най-опитния граничар, един бърз скок встрани и дим да ме няма. После нека ме търсят. Със сигурност ще пренеса документите отвъд границата, без никой да разбере.
— Чудесно! — кимна Шпенглер. — Ще ви кажа още, че и вашият покровител е уведомен за всичко. Но за да не се усъмни случайно някой в нещо, ще трябва на първо време да го избягвате. Преди да си свършите работата, изобщо не бива да разговаряте с него. Чухте ли ме? Изобщо да не разговаряте с него! Ако случайно ви срещне, само му махвате с ръка и изчезвате!
— Разбирам!
— Естествено на други хора пък съвсем не бива да споменавате каквото и да било.
— И през ум не ми минава!
Едуард изрече тези думи твърдо и решително, а същевременно си помисли: „Аха, значи вече знае, че веднъж не съм оправдал доверието им! Странно колко бързо хората от тайните служби влизат във връзка помежду си!“
— За тази специална задача ще получите от мен съответно възнаграждение — продължи Шпенглер. — Искате ли да ви дам платежно нареждане?
— Не, не! Вече ми платиха.
— Тази работа е извънредна. Но добре, нека заплащането почака, докато си изпълните дълга! След това сам ще ви потърся. Парите са ви сигурни. За да знаете предварително, ще получите четирийсет марки.
Пак ли толкова много пари? Едуард Хаузер изобщо не намери думи да отговори. Успя само да кимне. Междувременно Шпенглер извади парче червен восък, малък остатък от свещ, няколко кибритени клечки и един печат и не след дълго запечата пакетчето с „тайнствените“ документи. После стисна ръката на Едуард.
— А сега вървете и си свършете работата добре! Аз ще платя кафето ви. Кога ще тръгнете на път?
— Веднага щом се стъмни. Значи около пет часа.
— Много добре!
С тези думи той побутна младия човек да прекрачи прага на вратата и да излезе навън.
Само минута-две след като Хаузер напусна странноприемницата, Шпенглер също си тръгна. Две пресечки по-надолу той се натъкна на Фриц Зайделман, който стоеше нащрек и щом го видя, попита:
— Е? Всичко наред ли е?
— И още как!
Докато вървяха по улицата, Шпенглер му разказа всичко с най-големи подробности.
— Ще дойдете ли с мен до Хоентал? — осведоми се Фриц Зайделман.
Шпенглер се усмихна.
— Засега не. Но скоро пак ще се видим. За всичко друго питайте вашия баща!
Той си тръгна. Зайделман се отправи към полицията. Комисарят, към когото го отпратиха, го познаваше по име и го посрещна твърде любезно и дружелюбно.