— Какво? Самият вие ли искате…
— Да. Самият аз ще задържа Горския призрак, покрил се с толкова зловеща слава. Желаете ли и вие да участвате в акцията?
Фриц Зайделман тайно се беше надявал да му зададат този въпрос. Какво голямо удовлетворение щеше да получи, ако можеше да присъства на арестуването на омразния му съперник! Но внимаваше да не издаде чувствата си.
— А дали ще е възможно? — попита той.
— Защо не? Вашето присъствие дори ще ни е от полза, защото вие най-добре познавате онзи негодник, Само още един въпрос: можете ли да яздите?
— Горе-долу.
— Чудесно. Ще събера няколко граничари и жандарми. Преди това обаче имам да уредя още някои неща. Но после ще тръгнем, без да се бавим повече, и ще пристигнем при Фьоренщег преди смрачаване.
— Извинете, господин комисар, но изпитвам известни опасения. Пътят ни оттук води през селото на Хаузер. Ако ни види, ще надуши опасността.
— Ще заобиколим Хоентал, ще се разделим и ще поемем по различни пътища.
— Така става. Дано всичко мине добре. Горя от нетърпение най-сетне да видя нашия край освободен от Горския призрак. Но негодникът е невероятно дързък и ако край Фьоренщег не се вземат възможно най-сигурните мерки, този тип пак ще ни се измъкне между пръстите.
— Нека не си губим времето с подобни съмнения! — доста самоуверено прекъсна възраженията му комисарят. — Къде ще мога да ви намеря?
— В странноприемницата „Златния вол“.
Двамата уговориха и някои други подробности. После Зайделман се сбогува с комисаря и напусна полицейското управление. В гърдите му бушуваше едва сдържана радост от тъй успешно скроения план.
Единадесета глава
Нощта в Хайгрунд
Междувременно Едуард Хаузер вървеше по пътя към Хоентал. Той нищо не подозираше за мрачните облаци, които застрашително се сгъстяваха над главата му. Напротив, беше преизпълнен с упование в бъдещето, радваше се, че му се предлага възможност да окаже толкова важна услуга на своя покровител, и от вреМе на време с голям копнеж си мислеше и за Ангелика, чието сърце окончателно бе спечелил. Ето защо му се стори, че измина за броени минути пътя, за който обикновено бяха необходими час и половина. И когато неочаквано видя пред себе си родното си село, учудено спря.
След кратко размисляне реши да мине през Хоентал с плахата надежда, че нейде по пътя може да срещне Енгелхен. Ако ли не, смяташе после бавно да се поразходи покрай оградата на Хофманови. Може би щеше да го зърне през прозореца и да излезе за мъничко навън.
И наистина не се излъга. Вярно, че напразно се оглежда по дългата селска улица да види момичето, но когато се спря пред задната портичка на Хофмановата градина, вратата на къщата почти веднага се отвори и Ангелика изскочи навън. В радостта си младежът изобщо не забеляза, че никак не изглежда радостна и че погледът й е тъжен.
— Правилно предположих! — посрещна я с усмивка той. — Точно както и желаех! Видя ме, че идвам, нали?
— Да — едносрично отвърна тя.
— А родителите ти забелязаха ли ме?
— Не, иначе изобщо нямаше да ме пуснат да изляза от стаята.
— Значи баща ти все още има нещо против мен, така ли?
— О, дори стана още по-лошо — въздъхна тя. — С какви ли не приказки Зайделманови съвсем са го спечелили на своя страна. Я ела там, зад живия плет, за да не ни види заедно, защото иначе ще има неприятна сцена!
Припряно дръпна Едуард няколко крачки встрани, а после продължи да му разказва:
— Да, все още изгледите за нас двамата са лоши. След като баща ми разбра какво се е случило снощи, така се разсърди, че край него, кажи-речи, не можеше да се стои. Взе да ме ругае, нарече ме глупаво същество, дори ме заплаши с… бой.
— Нека си го избие от главата! — изръмжа Едуард.
— Иска да ме изгони от къщи и да ме прати при… Зайделманови.
— Като домашна помощница, нали? Това е вече прекалено! Но не се тревожи, няма да стане!
— Ами ако ме принуди?
— Не може. Ако се опита, ще си поговоря сериозно с него.
— Та той изобщо няма да те пусне да влезеш у дома.
— Тогава ще му изпратя един друг, в чиито думи сигурно ще се вслуша. Не се тревожи и ме остави да действам. Но засега нямам никакво време. Трябва да отида като пратеник до Брайтенау.
— До Брайтенау ли? Но тогава поне на връщане ще си дойдеш по тъмно.
— Няма значение. Работата е важна и добре платена. Енгелхен погледна своя любим къде изпитателно, къде малко любопитно.
— Аха, значи те изпраща онзи непознат…?
Но Едуард бе непоколебим и не й позволи да изтръгне нищо повече от него. Премълча също, че ще тръгне едва след смрачаване и следователно ще мине през тъмната гора не само на връщане, но и на отиване.