— Ами тогава казвай, момчето ми!
— Сега ми се налага да отида до Брайтенау и…
— Глупости! Че кой тръгва в среднощна доба през гората да прехвърля границата! Никой разумен човек няма да го направи!
— Няма как, господин лесничей, а и не е чак толкова страшно. Знам пътя и няма от какво да се боя.
— Хмм. Сега схващам какво искаш от мен. Ще трябва да те придружа. Откровено казано, тъкмо в този момент ми е дяволски неудобно да тръгна с теб. Точно сега съм седнал да оправям сметките за един дървен материал, който трябва да е готов за утре сутринта. А смятането и драскането по хартия съвсем не ми е най-силната страна и не знам дали…
— Не се безпокойте! — прекъсна го Едуард. — Ще отида сам. Исках само да ви уведомя за намеренията си.
— И защо?
— Де да можех да ви обясня. Имам едно особено чувство, че ще е по-добре, ако все някой знае накъде съм тръгнал.
— Слушай, момчето ми, това ми звучи, кажи-речи, като лошо предчувствие! А човек винаги трябва да се вслушва в такива вътрешни гласове. Недей да отиваш! Върни се у дома! Мисля ти само доброто!
— Вярвам ви, господин лесничей, но въпреки това трябва да отида. Обещал съм. А работата, с която съм се нагърбил, е бърза и важна.
— Мога ли да попитам за какво става въпрос?
— Извинете, господин лесничей, но съм обещал да мълча.
— Добре, добре. Човек трябва да държи на думата си, а щом е необходимо, да държи и устата си затворена. Върви тогава и нека Бог те закриля!
Те се сбогуваха, като си стиснаха ръцете. С дълбока въздишка лесничеят отново се залови със сметките си. Едуард повървя малко по широкия коларски път, а после свърна настрани и пое към Фьоренщег. Нощта беше тъмна и студена. Луната почти непрекъснато бе закрита от облаци. Това го затрудняваше и забавяше хода му. Цяло щастие бе, че поне снегът разпръскваше слаба светлина. Понякога изскърцваше под краката на младия човек, който спокойно следваше своя път.
След известно време Едуард долови бълбукането на горския поток, чиято вода течеше под ледената кора, и скоро стигна до тесния мост. Той бе направен от една грубо изсечена талпа, покрита в момента със заледен сняг. Никак не беше безопасно да премине човек по нея в царящия наоколо мрак.
Затова Едуард бавно и внимателно се придвижваше сантиметър по сантиметър напред.
Тъкмо бе стигнал до средата на моста, когато силен глас от отвъдната страна извика:
— Стой! Кой е там?
Макар че беше подготвен за подобна среща, младежът все пак се изплаши. Изминаха няколко секунди, преди да отговори:
— Свой! — подвикна той в тъмнината. После взе да размисля какво да направи. Не желаеше да си навлече подозрението на хората с паническо бягство и все пак му се искаше да избегне какъвто и да било допир с граничарите. Докато все още се колебаеше, се разнесе металическият звън на оръжия. Значи пред него наистина имаше граничари. Бавно започна да отстъпва педя по педя.
— Стой! — проехтя вик и зад гърба му. — Кой там?
— Свой! — отново отговори той.
— Спри!… Не мърдай!
Измежду дърветата и по двата бряга изскочиха хора.
Олеле мале, пратеникът с тайните документи бе изцяло обкръжен. Какво трябваше да направи? Дали да се остави да го заловят?
Не!
Въпреки че талпата беше хлъзгава, той с един скок се озова на брега и връхлетя сред изненаданите граничари, които в тъмнината виждаха толкова, колкото и самият Едуард. Здравата се сблъска с двама мъже, размаха юмруци и… успя да си пробие път.
— Огън! — заповяда рязък глас.
Изтрещяха няколко изстрела.
Едуард усети, сякаш някой го сграбчи за ръката и го блъсна встрани, но бързо се окопити и се втурна нататък. Напълно безсмислено и налудничаво начинание бе в такъв мрак да тичаш през гората. Само след няколко скока главата му се блъсна в едно дърво и младежът рухна на земята.
— Там!… Ей го, там е!… Дръжте го!… Ей къде лежи! — завикаха един през друг преследвачите му.
Припламнаха фенери и мъжете се нахвърлиха върху подгонения човек, преди още да се беше изправил на крака. След това Едуард загуби съзнание. Сблъсъкът с дървото се бе оказал твърде силен. Но иначе имаше здрав организъм. Само след две-три минути пак отвори очи и на слабата светлина от фенерите различи около една дузина граничари и полицаи. Направи опит да се раздвижи и тогава забеляза, че ръцете му са в белезници. Затова пък краката му бяха все още свободни.
Точно пред него беше застанал един човек в униформата на полицейски комисар и внимателно го оглеждаше. Едуард здравата се изплаши, защото човекът със строгия поглед и дългата сабя от лявата си страна държеше в ръка запечатаното с червен восък пакетче.