— А-а! — възкликна в същия миг непознатият със задоволство. — Ето че идва на себе си! Изправете го и го подпрете на някое дърво, но внимавайте! Направи ли и най-малкия опит да избяга, стреляйте в краката му!
Двама полицаи сграбчиха Едуард и го изправиха на крака.
— Кой сте вие? — попита комисарят. Едуард разбра, че вече няма никакъв смисъл да мълчи или да отрича.
— Казвам се Хаузер — призна той.
— Отлично! — язвително се изсмя полицейският служител. — Значи все пак спипахме хитрата лисица!… И какво правите тук?
— Отивам в Брайтенау.
— С каква цел?
— Трябва да предам едно известие.
— От кого, на кого?
— Не бива да казвам.
— Тъй ли? Значи тайна, а? Твърде подозрително! А не знаете ли, че можем да ви принудим да говорите?
— Знам, но няма да го направите. Не можете току-така един безобиден човек да…
— Я не приказвайте такива глупости! — грубо го прекъсна комисарят. — И изобщо не ни е нужно признанието ви. Ей това пакетче ще ни каже всичко. Ще го отворя.
— Няма да го направите! — сопна се Едуард.
— Че кой ще ми попречи? Вие ли?
— Само ви моля да запазите всичко в тайна. Вътре има документи, които не бива да попадат в ръцете на случайни хора!
— Не ставайте смешен! Полицията и съдът не могат да бъдат сравнени със случайни хора!
Комисарят накара един от подчинените си да му свети със сигналния фенер и отвори съдбоносното пакетче.
— Хмм! Само писма и документи! Никаква контрабандна стока! Но само заради това не е било нужно да бяга. Е, по-късно ще проверим съдържанието на книжата.
Скърцайки със зъби и треперейки от възбуда и напрежение, Едуард бе принуден да се примири с мисълта, че неговата тайна, или по-скоро тайната на неговия поръчител, беше станала достояние и на други хора.
— Виждате — запъхтяно каза той, — че говоря истината. А сега ме пуснете да си вървя!
— Я не се горещи толкова, момчето ми! — махна с ръка комисарят. — Все още не сме свършили. Имате ли у вас и нещо друго освен тези книжа? Някаква стока, която подлежи на обмитяване?
— Не, нямам.
— Странно. Ами защо тогава побягнахте и ни оказахте съпротива?
Едуард разбра, че на този въпрос не може да даде никакво задоволително обяснение, и го обзе несигурност.
— Никой друг не биваше да чете документите, дори и да е полицейски служител — с мъка изрече най-сетне младежът. — Затова трябваше да обещая, че ако срещна граничари, ще предпочета да избягам, отколкото да ги оставя в ръцете им.
— На кого е трябвало да го обещаете? — продължи да разпитва комисарят. — Кой ви повери пакетчето с тези книжа?
— Един господин, с когото се запознах в окръжния град в странноприемницата „Златния вол“ — призна Едуард Хаузер, изпаднал в твърде затруднено положение.
— Кой е този господин? Име? Професия?
— Името му тъй и не узнах. Очевидно господинът е висш служител от тайната полиция.
Младежът имаше чувството, че острият поглед на комисаря сякаш искаше да надникне в най-скритото кътче на сърцето му. Тъй като Едуард издържа този поглед, в бдителните очи на полицая се появи по-ведър и дружелюбен израз.
— Тъй, тъй! Значи сте имали едно необикновено запознанство, което е довело до това тайнствено поръчение. Разкажете ми всичко най-подробно!
Едуард нямаше избор — трябваше да изпълни нареждането му. Направи го с възможно най-голяма предпазливост и забележително умение, като много внимаваше да не изпусне нито дума за своя покровител Арнд, както и за намеренията му. Младият Хаузер изобщо не подозираше, че по този начин ще навреди най-вече на самия себе си, понеже единствено Арнд можеше да докаже невинността му пред властите, както и най-енергично да го защити.
Така разказът му излезе малко неясен и объркан. Но въпреки това комисарят кимна и накрая каза:
— Наистина, всичко това ми звучи твърде необикновено, но ще го приема. Неопитен човек като вас може да бъде пратен за зелен хайвер по подобен начин. Ще задържа документите и ще продължа разследването. Но впрочем, млади приятелю, ние все още не сме свършили. Имате вид на невинен човек, не едно и две неща говорят във ваша полза и все пак… вероятно сте изпечен негодник.
— Господин комисар! — заекна от смайване Едуард.
— Добре, добре! Веднага ще ви докажа, че въпреки всичко сте контрабандист. Не забравяйте дантелите!
— Какво…?
Полицейският служител направи знак с ръка към храстите зад гърба си. От тях се измъкна Фриц Зайделман и се приближи. На лицето му се бяха изписали злоба и омраза. Едуард трепна.
— Сега вече подозирам нещо лошо — каза той с несигурен глас. — Винаги, когато ме е сполетявала беда, все някой от Зайделманови е имал пръст в това. Може би и днес ще е пак така.