— Ще видим — отвърна комисарят. — Господин Зайделман направи донесение срещу вас, обвинявайки ви в контрабанда. Сигурно сам знаете най-добре доколко сте виновен. Хаузер, стойте мирен!
Той започна да опипва ръбовете на палтото му.
— Хмм! — обади се след малко. — Тук май нещо не е наред. Я да поразпорим тази дреха!
Той извади джобното си ножче и без много церемонии сряза подплатата на палтото. После бръкна с ръка в отвора.
— Все още ли твърдите, че нямате нищо за обмитяване? — попита той, докато опипваше с ръка между хастара и плата.
— Мога да ви се закълна.
— Тъй, тъй! Ами какво е това тук?
При този въпрос комисарят измъкна от палтото на младежа дълга лента фина дантела. Едуард се изплаши.
— Какво… е… това? — неволно повтори със заекване думите на комисаря.
— Това е дантелата, за която споменах преди малко, момчето ми! А тази стока се облага с високо мито, поне при вноса й отвъд границата. Не ме гледай тъй неразбиращо, младежо! Навярно си мислиш, че митото за нейния внос в Бохемия не ни интересува, а? Но се лъжеш, приятелче! Митническите власти си сътрудничат. Няма да се отървеш от наказанието си. Ето го доказателството за вината ти!
Полицейският служител тикна съвсем близо пред очите на Едуард тъй важната находка.
— Е? — настоятелно попита той, понеже младият Хаузер мълчеше. — Как е попаднало това нещо в палтото ти?
— Не знам — увери го Едуард. — Мога да се закълна в каквото пожелаете, че нямам никаква представа как са се озовали тези дантели в дрехата ми.
— Значи изобщо не си контрабандист, така ли?
— Не.
— Тогава не си и… Горския призрак, а?
— Горския… призрак ли? Как така?
— Е, ами сам си го заявил.
— Аз ли? Нищо подобно!
— Хмм! Я погледни това писмо!
Комисарят вдигна фенера и показа на Едуард съдбоносното писмо до Щраух. Младият Хаузер пребледня като мъртвец.
— Аха! — злорадо възкликна полицейският служител. — Значи сме хванали птичката. Хайде, признавай! Кой написа писмото?
— Аз — призна Хаузер.
— И си го подписал с „Горския призрак“, нали?
— Да, но нямам нищо общо с Призрака.
— И мислиш, че ще ти повярвам? Я не ставай смешен с такива детински увъртания!
— Аз… аз исках… ах, това няма нищо общо с… исках само да сплаша търговеца Щраух. Затова избрах този подпис.
Комисарят се изсмя, сякаш беше чул някой хубав виц. Той наистина беше в много добро настроение. Най-после, най-после беше спипал негодника, който му бе създавал толкова главоболия и му бе докарал толкова безсънни нощи.
— Подписваш се като Горския призрак, искаш да се промъкнеш в среднощна доба тайно през границата, след като ти извикват да спреш, хукваш да бягаш от граничарите, намират скрити дантели у теб, за които оттатък трябва да се плати високо мито — е, приятелче, това стига! Повече няма да ти помогнат никакви измислици и увъртания!… Хора, внимателно пазете пленника! Знаете, че е Горския призрак, един опасен тип, за когото човешкият живот и пет пари не струва. Отведете го!
Всичко това се стори на Едуард като връхлетели го талази на буйна река, срещу които е безсмислена каквато и да било съпротива.
Стоеше на мястото си като зашеметен. Изобщо не беше способен да мисли ясно и последователно.
„Писмото, злощастното писмо!“ — бе единствената мисъл, която непрекъснато пронизваше мозъка му. Писмото бе виновно за всичко. То свидетелстваше срещу онзи, който го беше написал.
И после всичко останало — нощният опит за преминаване на границата и бягството от граничарите! Ах, защо ли това поръчение се падна тъкмо на него!
Но най-съдбоносни се оказаха дантелите, които бяха намерени зашити под хастара на палтото му. Беше пълна загадка откъде ли може да е произходът на мнимата контрабандна стока, но все пак лека-полека у него започна да се заражда някакво далечно подозрение за подлата роля на омразния му съперник.
Докато Едуард стоеше все така напълно неподвижен и мълчалив, комисарят разговаряше с хората си и с Фриц Зайделман. Те приказваха тихо, за да не може пленникът да ги чуе. Но той и бездруго изобщо не им обръщаше внимание. Най-сетне младежът се посъвзе и с объркани и несвързани изречения започна да ги уверява в невинността си.
— Та аз не мога да се защитавам — каза той накрая почти през сълзи, — принуден съм да приема и да понеса всичко. Но не съм престъпник, не съм контрабандист! Нямам нищо общо с Горския призрак! Аз… аз мога да кажа само едно… че истината все някак ще излезе на бял свят и…
— Я мълчи! — кратко и грубо го прекъсна комисарят. Младият Зайделман вече напълно го беше убедил във вината на Хаузер. — Твоите хитрини и измислици няма да ти помогнат. Най-после си в ръцете ни. По-добре е да си помислиш и да се разкаеш!… А сега напред, хора! Към Хоентал! Ще претърсим дома на Хаузерови!