— Защото, преди да дойда, най-внимателно проверих целия плат.
— Ами тогава погледнете тук! Ето!
Той показа на Едуард дефекта, който наистина съществуваше, само че това не беше изтъканият от Хофман плат. Младежът го взе в ръце и щателно го разгледа.
— Господин Зайделман — каза той след малко спокойно и решително, — този плат не е изработен от мен.
— Как така? Какво означава това?
— Познавам работата си, както и работата на моя баща.
— Да не би да искате да кажете, че вашият плат е разменен с нечий друг тук, в нашата кантора?
— Сигурно не е направено злонамерено, господин Зайделман, а несъмнено по погрешка сте взели изработеното от някой друг. Може би този топ плат е бил до моя.
— Изключено! Не мога да направя такава грешка.
— Тогава просто не знам какво да мисля.
— Веднага ще пораздвижа мислите ви. Знаете ли колко струва едно такова топче плат?
— Навярно над шейсет марки.
— Седемдесет и две! И вие сте го развалили! Ще трябва да заплатите щетите! Няма да успея да пласирам този плат. Ето, връщам ви го, ваш е! Но за него ще ми броите още сега седемдесет и две марки!
На Едуард Хаузер му се стори, че е получил силен удар с тояга по главата.
— О, Боже! — едва промълви той. — Та аз нямам дори седемдесет и два пфенига!
— Ще видим. Но най-напред искам да прегледам и другите три топчета.
Фриц Зайделман старателно търсеше и се взираше, ала тъй и не намери какъвто и да било дефект. Тогава взе е една лупа, за да провери основата, редовете и вътъка.
— А-а! — възкликна после той. — И тая не е малка! Колко вътъка трябва да правите на всеки цол1?
— Петдесет.
— Но тук преброих само четиридесет и пет. Не, не, драги, това не е плат, а парцал, дрипа! Че кой ли ще го купи? С такава некачествена работа ще съсипем доброто име на нашата фирма. Повече не мога да ви давам поръчки. А я сега ми кажете възможно ли ви е да платите седемдесет и две марки?
Едуард не беше в състояние да отговори. Той само гледаше сина на търговеца като обезумял.
— Знам, ясно ми е — заяви Фриц Зайделман. — Работата е уредена и аз ще поема щетите, само и само да си спестя всичките ядове. Но естествено за вас няма да има никакво възнаграждение, а и никаква работа няма да получите повече.
— Господин Зайделман! — простена Едуард Хаузер. — Нима искате да ни направите нещастни?
— Какво ме засяга вашето семейство? Всеки сам кове собствената си съдба. Работете по-добре! Баста! Довиждане!
Той сложи настрани изтъкания от Хаузер плат, обърна му гръб и излезе.
Всичко това бе за Едуард като някакъв лош сън. Той стоеше насред помещението и не знаеше дали някое привидение не се бе подиграло с него. Най-сетне се посъвзе. В случая имаше само още едно средство — трябваше да поговори със стария Зайделман.
Със свито сърце той се отправи към частната му кантора и малко му поолекна, когато разбра, че поне ще го приемат. Обаче после надеждите му бяха бързо попарени, защото в помещението завари търговеца заедно с Фриц Зайделман и чичото.
— Какво желаете? — строго попита Мартин Зайделман.
— Исках да ви помоля да бъдете така добър да…
— А-а, да хвърля поглед на изтъкания от вас плат? — бързо го прекъсна търговецът. — Не е нужно. Моят син ме уведоми за случилото се. Неговата оценка е меродавна за мен, а пък за вас тя трябва да е повече от компетентна. Леко сте се отървали.
— Но, господин Зайделман, моят плат няма никакъв дефект и навсякъде са спазени задължителните петдесет вътъка. Сигурно синът ви е направил грешка при броенето. Признавам, че сме останали без пфениг и в този студ нямаме нито нещо за огрев, нито някаква храна!
— Какво ме интересува това? Да сте работили по-добре! Синът ми сигурно е прав. В последно време вие изработихте твърде много плат. При такова трескаво бързане няма как качеството да не е лошо.
— Господин Зайделман, работил съм ден и нощ, защото вие изведнъж си поискахте заема от сто и двайсет марки!
— Я стига!! Остава в сила решението на моя син. От мен няма да получите повече никаква работа. И ако до края на следващия месец не ми върнете заема, ще взема съборетината на баща ви!
— Господи, това ще е ужасно!
Тогава от мястото си се надигна чичото, с протегната ръка посочи вратата и каза:
— Вървете си! Не мога да гледам подобни сцени! Вървете си!
Олюлявайки се, Едуард излезе навън. Имаше усещането, че ще повърне. Главата му беше замаяна, а сърцето му лудо блъскаше в гърдите. По пътя го обзе такава слабост, че седна направо в снега, покри лицето си с длани и заплака като дете.
Искаше му се да остане така през цялата нощ. Може би студът скоро щеше да го скове и щеше да заспи вечен сън. Но той помисли — за своите близки, за родителите, братчетата и сестричетата. Изправи се с мъка и тежко закрачи към дома.