— Да не би онзи негодник Едуард Хаузер да ти е взел акъла? — яростно й беше креснал той.
— Едуард е беден, но не е негодник! Такъв е Фриц Зайделман, синът на богатия работодател! — беше се защитила дъщерята. — Едуард е напълно честен към мен и ти би трябвало да се срамуваш да го ругаеш така и да се опитваш да ме продадеш на Зайделманови.
— Какво каза, момиче? — беше изревал Хофман. — Ти това продаване ли го наричаш? Ще те науча аз теб да ме слушаш и да се подчиняваш! Още утре сутринта ще те заведа у Зайделманови!
— Жива няма да вляза в къщата на този мерзавец!
— Тогава за теб няма място повече в дома ми!
— Все някъде по широкия свят ще се намери някакво местенце за мен.
— Как дръзваш да ми говориш така?! Ще ти покажа къде ти е мястото!
Тази кавга бе продължила доста време. Госпожа Хофман не си беше у дома, защото я беше извикала една нейна позната, която се беше разболяла тежко. Ето как момичето бе останало съвсем само и напълно беззащитно срещу побеснелия си баща. Яростта му не знаеше вече граници. С високо вдигнати юмруци той се беше втурнал към Ангелика. Тогава тя силно изпищя, светкавично отвори вратата и избяга навън в нощта. Къде ли можеше да потърси закрила срещу надвисналата над главата й беда? Тя не размисля дълго, а се затича към отсрещната къща.
В обзелата я силна възбуда отначало изобщо не забеляза, че и тук се беше случило нещо необикновено. Отвори вратата на стаята, зърна Едуард, хвърли се на гърдите му и обви врата му с ръце.
— Помогни ми! Баща ми иска да… Едва тогава видя, че ръцете на Едуард са в белезници, а от единия му ръкав капе кръв.
— Боже Господи! Какво ти е? — извика тя.
Едуард наведе глава. После изведнъж целият потрепери — толкова силно бе обзет от чувство на срам, отчаяние и безпомощност.
— Ах, Енгелхен, заловиха ме в гората и ме арестуваха!
— Арестуваха те? Теб? Защо?
— Казват, че съм се занимавал с контрабанда.
— Но това са абсолютни глупости!
— А казват, че съм бил и Горския призрак. Ей онзи там е направил донесение срещу мен!
С леко движение на главата той посочи към ъгъла, където със злобно стиснати устни стоеше Фриц Зайделман. Очите му излъчваха омраза, жажда за отмъщение и злорадство.
Ангелика рязко се обърна. Тя веднага позна Зайделман, чието присъствие изобщо не бе забелязала. Чертите на лицето й се вкамениха. Ръцете й се свиха в юмруци.
— Онзи там — беззвучно повтори тя думите на Едуард. — Да, онзи там! Той е виновен за всичко. Заради него баща ми посегна да ме бие и иска да ме изгони от дома. — После внезапно вдигна ръце и обзета от ярост, направи крачка към Зайделман. — О, това чудовище в човешки образ! Този звяр! Дано Бог го накаже този подлец, този лицемер, този клеветник, този измамник…
Комисарят понечи бързо да застане между двамата, понеже виждаше, че ще се случи нещо лошо, ала момичето, което просто не знаеше вече какво прави, се оказа по-пъргаво от него. Чевръсто грабна една от облегнатите близо до нея на стената пушки. Полицаите и граничарите бяха оставили там оръжията си, за да не им пречат, докато претърсват къщата.
Да грабне пушката и да нападне Зайделман — това бе за Ангелика въпрос на секунди. Но тя и не мислеше да стреля с нея. Искаше само да го удари. Ала се случи друго.
Съвсем случайно с някой от пръстите си момичето докосна спусъка и оръжието гръмна. Малката къща се разтресе от грохота на изстрела. Зайделман изкрещя, олюля се и падна по гръб. Няколко мига Енгелхен остана на мястото си като вцепенена. После ръцете й изпуснаха пушката. Коленете на момичето се подкосиха и като нададе жален вик, за малко щеше да рухне на земята. Комисарят, който се беше втурнал към нея, за да предотврати някое отчаяно действие, успя да я подхване с ръце, а после бавно я пусна на пода.
След гърмежа се разнесе многогласен вик. Притекоха се и униформените служители, пръснали се да претърсват отделните помещения. Събралите се в стаята хора се засуетиха и се забутаха един друг. Настана неописуема бъркотия. Едуард коленичи до Енгелхен. Окованите му ръце се протегнаха към лицето й.