— Елате да влезем в къщата! Трябва да поговоря с вас. Вътре във всекидневната уведоми ужасения баща за положението на нещата. Хофман се разбесня. Каза, че било страшно несправедливо да забъркват дъщеря му в тази история. И бездруго на младия Зайделман не му се било случило нищо. Той настоявал Ангелика незабавно да бъде освободена. Било му все едно дали онзи тип, Едуард Хаузер, щял да бъде обесен, или обезглавен.
Комисарят реши да прекъсне брътвежите му и подробно да му разясни становището си.
— Овладейте се, господин Хофман — каза му той, — иначе ще си навлечете големи неприятности! Задържането на дъщеря ви е напълно основателно и законно. Госпожицата ще дойде с мен в окръжния град. Вероятно няма да й се случи кой знае какво. За щастие цялата история приключи добре. Но ви съветвам да се държите спокойно и да размислите доколко и самият вие носите вина за този неприятен развой на нещата.
Суровият тон на комисаря здравата сплаши Хофман. Наистина, той продължи да се вайка, но вече не се ежеше така. В поведението му към дъщерята изведнъж пролича очевидна несигурност. След като Ангелика събра малкото си лични вещи, за което й бяха необходими по-малко от петнайсет минути, той, изглежда, поиска да се сбогува с нея, ала тя само набързо му подаде ръка и каза:
— Сбогом, тате! Поздрави майка! Нека някой път ме посети в затвора!
Хофман не беше сигурен дали сънува, или не. Вратата се затвори зад Енгелхен и комисаря. Тъкачът втренчено гледаше подир двамата, без да каже нито дума. Тъй изминаха няколко минути. По едно време отвън долетя шум от колела, както и конски тропот. Сковаващ страх връхлетя човека в малката стаичка. Но той събра всички сили и се завтече към улицата. Но тя беше пуста. Колата с арестуваните вече беше отминала, полицаите на конете току-що изчезваха в тъмната нощ, а любопитните зяпачи се бяха разотишли, прогонени от една кратка и строга заповед на комисаря.
Самотният тъкач безпомощно се огледа наоколо. После бързо закрачи към къщата на съседите. В коридорчето спря и се ослуша. Отвътре се разнасяше гласът на стария Хаузер. Той тъкмо четеше от сборника с църковни песни:
— От Бога стореното все добро е, да бъде волята му…
Хофман изчака, докато съседът му свърши, а после почука и влезе в стаята. Хаузерови го посрещнаха с изненадани погледи.
— Отведоха Енгелхен — беззвучно каза той.
— И нашето момче също — дойде в отговор.
— Арестувани!
— Знаем.
— Боже мой, как ли ще го преживея?! — извика Хофман. Старият Хаузер вдигна десницата си или за да го успокои, или пък в знак на пълно несъгласие и отвърна:
— Върви при твоя благодетел Зайделман и нека той те утеши!
— Това… това ли ще ми кажеш, съседе?… И нищо друго?
— Най-много да добавя още, че можеш да си помислиш доколко и ти самият си виновен, че нещата стигнаха чак дотам. Впрочем, ще повторя собствените ти думи: вече не си подхождаме. Върви си!
Хофман остана няколко секунди като вцепенен. Не намери какво да отговори. После мълчаливо обърна гръб и олюлявайки се, тръгна към вратата.
— Но, мъжо — обади се слисаната госпожа Хаузер, — ти го изгони без нито една утешителна дума! Това съвсем не е, в характера ти.
— Така е.
— Тогава защо го направи?
— Заради самия него. Нека се замисли. И когато през следващите вечери седи у дома си сам с жена си, сигурно ще си даде сметка за своето високомерие и веднъж завинаги ще го забрави, а това ще е много полезно за него. Промени ли се, тогава пак ще си поговорим.
Дванадесета глава
Гласове от миналото
След краткото посещение на Едуард Хаузер лесничеят Вундерлих бе обзет от силно безпокойство. Сметките за дървения материал не излизаха и не излизаха. Старият се сопна на жена си, скара се на помощника си, накрая се скара и на горския пазач и наистина се зарадва, когато най-сетне в коридора прокънтяха стъпки и в стаята влезе Арнд.
— Слава Богу, че се върнахте, господин братовчеде! — поздрави Вундерлих своя гост. — Едуард Хаузер беше тук преди няколко часа.
— Тъй ли? И какво искаше?
— И аз не знам. Нищо не каза. Изглежда, беше нещо твърде тайнствено.
— Не му ли напомнихте, че на вас може да довери и най-важното съобщение?