Най-напред се върнаха пак в лесничейството. За шейната заобикалянето не беше особено голямо, а по този начин Арнд изобщо нямаше да мине през селото и никой нямаше да го види.
О, всичко бе обмислено най-подробно! Та нали Арнд беше детектив, а и помощникът му, лесничеят Вундерлих, не беше вчерашен.
Когато шейната спря пред лесничейството, Арнд току-що беше приключил със закуската си, едно удоволствие, на което Вундерлих се беше отдал още преди часове. След кратко сбогуване с жената на лесничея двамата се настаниха в лекото превозно средство зад ратая и поеха в светлото снежно утро през прекрасната зимна гора, а малко по-късно и по искрящите белоснежни полски коларски пътища.
Вундерлих беше много приказлив. Това отговаряше на чудесното му настроение. Той просто надушваше във въздуха приключението и му се радваше. И това бе напълно естествено — не напразно бе ловец до мозъка на костите си. Арнд също се беше оживил и между двамата се завърза бодър разговор. Детективът тайно в себе си се чудеше как така лесничеят през цялото време не му зададе нито един любопитен въпрос относно предстоящите събития. Това му хареса. Или неговите забележки и наставления от миналата вечер бяха дали удивително бързи резултати, или пък самият Вундерлих беше достатъчно умен, за да си мълчи заради ратая, който въпреки силния звън на вързаните на конете звънчета все пак сигурно можеше да долавя всяка тяхна дума. Най-сетне, когато вече бяха стигнали до покрайнините на окръжния град, Арнд се обърна към кочияша, за да му даде по-точни указания.
— Карай към странноприемницата „Златния вол“! — подвикна той на Кристиян.
Ратаят само кимна и пое по пътя към споменатата цел. Не след дълго шейната се плъзна под големия сводест вход на странноприемницата. На двора притича да ги посрещне конярят. Той дружески поздрави Кристиян, свали шапка и пристъпи да помогне на господаря му да слезе от шейната. Едва тогава, за свое учудване, вместо него забеляза непознатия и седналия до него Вундерлих, лесничея от горите край Хоентал.
Добрият човечец, разбира се, и не подозираше, че вече е виждал веднъж и Арнд, а това бе станало, докато детективът разговаряше в кухнята с жената на съдържателя, малко преди да разиграе онази комедия със слисания собственик на „Златния вол“.
Придружен от коняря, Кристиян отиде да се погрижи за конете. Разпрегнаха ги, а шейната оставиха на двора, където си беше. После заедно влязоха в малката стаичка в задната постройка, където обикновено отсядаха кочияшите, слугите и други такива, докато чакаха господарите си. А двамата пътници се отправиха към помещението за посетители. В него нямаше жива душа. Те се настаниха на същата маса до прозореца, където неотдавна беше седял Михаловски и беше успял да надхитри Едуард Хаузер. Скоро вратата зад тезгяха се отвори и съдържателят на странноприемницата се появи.
Той поздрави лесничея като стар познат, макар че Вундерлих рядко идваше в града, а и още по-рядко влизаше в „Златния вол“, защото заплатата му не даваше възможност да си позволява често подобни лични удоволствия извън семейството.
Когато Арнд също подаде ръка на съдържателя и го заговори като някой близък познат, човекът се стъписа и каза:
— Ами да, господине, имам чувството, че сме се срещали. Гласът ви ми се струва познат, но наистина не знам…
— Спомнете си за онзи странен чудак със сините очила! Кръчмарят подскочи.
— Да не би да сте… непознатият…?
— Точно така! Аз съм.
На собственика на „Златния вол“ му бе необходимо известно време, за да се съвземе от слисването си. Но слисан беше и лесничеят. Най-напред съвсем накратко Арнд трябваше да му обясни, че с господин съдържателя се познават вече от преди. И тогава първото здрависване бе последвано от второ, далеч по-сърдечно.
— Господа, няма да повярвате, ако ви кажа колко много се радвам на вашето посещение! — увери ги кръчмарят, а като се обърна към Арнд, добави: — Очаквах да се появите, особено след като доста време изобщо не се мярнахте насам. Нали неотдавна ми казахте, че търсите Горския призрак, а още от ранна сутрин из града се носи мълвата, че вече сте си свършили работата.
— Аха! — рече Арнд, като многозначително кимна с глава към лесничея. — Разчуло се е вече!
— Само такава мълва се носи, господине! — уточни съдържателят. — Нищо определено не се знае. Но се надявам от вас да узная нещо повече.
— И ще научите, драги, ще научите! Дори ще чуете повече неща, отколкото който и да било знае по въпроса. Но преди това ни донесете по едно горещо кафе! От сутрешното пътуване с шейната измръзнахме… въпреки че добре се бяхме опаковали. Съгласен ли сте да пием кафе, господин братовчеде?