Марион Зимър Брадли
Горският храм
На моята майка, Ивлин Конклин Зимър, която беше до мен през цялото време, докато работех върху тази книга.
На Даяна Паксън — приятелка и сестра, която ми помогна да намеря мястото на тази книга във времето и пространството.
Географски обекти и съвременните им наименования
Акве Сулис — гр. Бат, графство Съмърсет
Бента Силурум — гр. Керуент в Уелс
Вирокониум Корновиарум — гр. Роксетър
Глевум — гр. Глостър
Дева — гр. Честър
Друим Клиад — гр. Килдеър в Ирландия
Еборакум — гр. Йорк
Каледония — Шотландия
Летните земи — графство Съмърсет
Линдум — гр. Линкълн
Лондиниум — гр. Лондон
Лугувалиум — гр. Карлайл
о-в Мона — о-в Ангълси
Пината Кастра — гр. Инхтудил в Шотландия
р. Сабрина — р. Севъри
Сегонциум — гр. Кернарион в Уелс
р. Тава — р. Тей
Темаир — Тара (древната столица на ирландските крале)
Тримонциум — гр. Нюстед в Шотландия
Хиберния (Ериу) — Ирландия
Пролог
Студеният вятър развяваше пламъците на факлите като огнени знамена. Кървави отблясъци пробягваха по тъмните води на протока и върху щитовете на легионерите, струпани в очакване на отсрещния бряг. Жрицата се закашля от лютивия дим, примесен с морска мъгла, и се заслуша в шумовете, долитащи от римския лагер отвъд водата. Командирът даваше отсечено нарежданията си. В отговор се разнесе песента на друидите, призоваващи гнева на небесата върху нашествениците. Гръмотевица разтърси нощта.
Женски гласове се извисиха в пронизителен поплак и тя усети, че кръвта й се вледенява — от студ или от страх? Залюля ритмично тялото си заедно с останалите жрици, издигнала ръце към небето, и зареди словата на проклятието. Тъмните им наметала плющяха на вятъра като гарванови криле.
Отсреща римляните крещяха войнствено в отговор. Първата редица легионери нагази във водите. От бойната арфа на друидите се изтръгваха смразяващи кръвта звуци; гърлото я болеше от неспирно надаваните викове, но врагът продължаваше да напредва.
И ето, първият войник с червено наметало стъпи на брега на Свещения остров и боговете не го поразиха с гръм. Пеенето стана нестройно; друидите избутаха жриците назад, за да ги защитят с телата си; светлината на факлите заигра по остриетата на римските мечове. Стоманата просветна яростно и по тъмната роба на една жрица рукна кръв.
Вече почти никой не пееше. Чуваха се само викове и писъци. Тя хукна с последни сили към дърветата зад тях. Зад нея римляните косяха друидите като житни класове. Всичко свърши с невероятна бързина и кървавочервената вълна нахлу навътре в сушата.
Жриците се лутаха под дърветата в отчаян опит да се доберат до свещения кръг на силата. Небето над дома им пламтеше с оранжева светлина. Силуетите на изправените камъни вече се очертаваха ясно пред нея, но някъде отзад се разнесоха викове. Тя се обърна като животно в капан и се вкопчи с все сили в олтарния камък. Сега вече щяха да я убият… Тя призова Богинята и се изправи в очакване на смъртоносния удар.
Но не със стомана искаха да разкъсат тялото й. Груби ръце я сграбчиха и започнаха да дърпат дрехата й, докато тя се бореше отчаяно. Повалиха я върху самия олтар; някакъв мъж се стовари върху й с цялата си тежест; нямаше спасение. Не можеше да стори нищо, освен с върховно напрежение на волята си да откъсне съзнанието от измъченото си тяло, докато насилниците се гавреха с него. Но преди последната свързана мисъл да я напусне, от устните й се изтръгна вик:
— Повелителко на Гарваните, отмъсти за мен! Искам отмъщение!
„Отмъщение…“ Събудих се от собствения си вик, седнах в леглото и се взрях в мрака. Както винаги, трябваше да мине малко време, за да осъзная, че само съм сънувала, и че дори сънят не е мой — защото в годината, когато легионите избиха друидите и насилиха жените от Свещения остров, съм била още дете; нежелано от никого момиче на име Кайлеан, на сигурно място далеч в Хиберния, отвъд морето. Но от мига, когато за първи път жриците на Оракула ми разказаха тази история, след като ме бяха довели в тяхната земя, духовете на загиналите жени ме преследваха.
Завесата на вратата се отметна. Влезе едно от момичетата, които ми прислужваха.
— Добре ли си, Повелителко? Да ти помогна ли с обличането? Скоро ще стане време да посрещнем зората.
Кимнах. Студената пот засъхваше по челото ми, докато момичето ми помагаше да облека чиста дреха и да поставя накитите, подобаващи на една Върховна жрица, на гърдите и косите си. Излязох след нея и двете тръгнахме към върха — зеления Тор, извисяващ се над просторните ливади и мочурища, наричани тук Летните земи. Отдолу се носеше пеенето на момичетата, които бдят над Свещения извор, а от долината оттатък — звън на камбана, който призоваваше отшелниците на молитва в малката, подобна на пчелен кошер църква до обсипания с цвят трънен храст.