Сутринта на деня, когато трябваше да се яви пред сената, Гай се избръсна сам, и то много внимателно. Понякога му идваше еретичната мисъл, че брадатите Арданос и Бендейгид са по-малко варвари от него самия, но трудно би могъл да обясни убеждението си пред бащите на отечеството.
Той пристигна рано и седна на отреденото му място — точно под статуята на божествения Август. Август стоеше на пиедестала и даваше вид, че му е студено и е в лошо настроение — също както и самият Гай. Сенаторите влизаха по един, по двама, разговаряйки тихо. Следваха ги секретарите им, натоварени с купчини навосъчени таблички, на които водеха записките си за дебатите и решенията през деня. „Ето ги, казваше си Гай, господарите на света, които решават съдбите на цели народи“. Тук, в тази облицована с мрамор зала, бе обсъждана защитата срещу Ханибал. Тук бе взето и решението за нахлуване в Британия. Реката на времето течеше почти осезаемо в тази зала; тук човек осъзнаваше, че дори гордите цезари си оставаха само дребни вълнички в този могъщ поток.
Императорът пристигна веднага след встъпителните фрази, облечен великолепно както винаги — в пурпурна тога, обсипана със златни звезди, които блестяха така, че Гай примижа. Бе чувал вече за така наречената „toga picta“, но доколкото знаеше, правото да я носи имаше само военачалник в деня на триумфа си. Стори му се малко смущаващо да я види тук и се зачуди дали Домициан държи да го възприемат като завоевател, или просто има слабост към лъскавите дрехи. За първи път виждаше императора отблизо. Най-младият син на великия Веспасиан имаше бича шия и добре развити рамене на воин, но устата му беше изкривена капризно, а очите му гледаха мнително.
Наближаваше обед, когато най-сетне поканиха Гай да представи отчета на Лициний за финансите на Британия. Зададоха му малко въпроси — най-вече за възможните източници на нови приходи. Клавдий Малей бе единственият, задал въпрос, който позволи на Гай да поговори за участието си в потушаването на последния бунт. Независимо от набързо взетите уроци по риторика, той имаше чувството, че е отегчил слушателите си. Когато приключи, сенаторите аплодираха вяло и — както бе предвидил Лициний — гласуваха част от събраните данъци за идущата година да остане в Британия, за да посрещне нуждите на тамошната администрация. Като се има предвид, че Лициний го бе изпратил тук предимно с тази цел, Гай не бе особено учуден.
Последвалата среща с Домициан бе извънредно кратка. Императорът вече се канеше да тръгва нанякъде. Беше свалил блестящата тога, но благоволи да поспре за миг, за да благодари небрежно на Гай.
— Войник си, нали? — попита той.
— Трибун от Втори легион. Имах честта да служа при теб, господарю, по време на походите в Дакия — каза предпазливо Гай.
— Хм… Е, предполагам, че ще трябва да ти намерим някаква работа из провинциите — каза безразлично императорът, и му обърна гръб.
— Dominus et Deus — поздрави Гай и се изпъна като струна. Мразеше се, защото не събра сили да не произнесе тези думи.
Клавдий Малей го покани да ползва носилката му по обратния път. За първи път този ден можеха да разговарят насаме.
— Какво ти бе впечатлението от сената? — попита старият човек.
— Почувствах се горд, че съм римлянин — отвърна искрено Гай.
— А какво ще кажеш за императора?
Гай замълча. След миг сенаторът въздъхна.
— Сам виждаш как стоят нещата при нас — каза той тихо. — Много бих искал да ти помогна, но трябва да действаме извънредно внимателно — поне засега. Но ако си склонен да приемеш опасностите, които крие моето покровителство, за сметка на бъдещата изгода, която можеш да извлечеш от него, с удоволствие ще те приема сред своите клиенти49. Мога да ти уредя да отговаряш за продоволствието на войската ни в Британия. Поначало би трябвало да те пратим в друга част на империята, но аз съм убеден, че ще си най-полезен в страната, която познаваш най-добре.
Приятелският му тон събуди в душата на Гай надежди, които срещата с императора бе попарила. Този Рим, който баща му и Лициний почитаха, действително бе изчезнал безвъзвратно, но духът му можеше да се възроди под водачеството на хора като Агрикола и Малей.
49
Клиент — в древния Рим клиент е човек, който признава зависимостта си от по-високопоставено лице — така наречения патрон — и получава в замяна неговото покровителство. (Б.пр.)